Нелсън Демил - Играта на лъва

Петимата останахме там, като се мъчехме да си придаваме непринуден вид, поглеждахме си часовниците и зяпахме тъпите туристически плакати по стените.

Фостър като че ли ненадейно си спомни, че има клетъчен телефон, и го измъкна, доволен, че е открил нещо, с което да се занимава. Набра някакъв номер, изчака, после каза:

— Ник, Джордж се обажда. На портала сме. Нещо ново при теб?

И след като изслуша отговора на Ник Монти, рече:

— Добре… да… ясно… добре… хубаво…

Неспособен повече да се забавлява с този рутинен телефонен разговор, той прекъсна връзката и съобщи:

— Бусът е на пистата край портала. Хората от Транспортна полиция и нюйоркското управление също са тук — пет автомобила, десет души, плюс колата за арестанти.

— Ник спомена ли ти как се представят „Янките“? — попитах го.

— Не.

— Играят с „Детройт“. Вече трябва да тече петият ининг.

— В края на четвъртия „Детройт“ водеха с три на едно — отвърна Дебра Дел Векио.

— Очертава се тежък сезон — заключих.

Известно време дрънкахме глупости.

— Плати ли си вече подоходния данък? — попитах Кейт.

— Естествено. Нали съм счетоводителка.

— Досещах се. — Обърнах се към Фостър. — И ти ли си счетоводител?

— Не, юрист съм.

— Защо ли не се изненадвам? — подхвърлих аз.

— Мислех, че сте от ФБР — учуди се Дебра.

— Повечето агенти са счетоводители или юристи — поясни Кейт.

— Странно — каза госпожа Дел Векио.

Тед Наш просто стоеше до стената, натикал ръце в джобовете си и зазяпай в пространството. Мислите му навярно се рееха към доброто старо време на дербито ЦРУ — КГБ. Сигурно изобщо не си беше представял, че неговият отбор победител ще трябва да играе със селски тимове.

— Мислех, че си юристка — казах на Кейт.

— Да, завършила съм и право.

— Впечатлен съм. Можеш ли да готвиш?

— Естествено. И имам черен пояс по карате.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Седемдесет думи в минута. Освен това имам диплом за отлична стрелба с пет различни пистолета и три вида пушки.

— Как си с деветмилиметров браунинг?

— Няма проблем.

— Едно състезание?

— Естествено. Когато поискаш.

— Петара за точка.

— Десет и съм съгласна.

Стиснахме си ръцете.

Не се влюбвах, нищо подобно, но трябва да призная, че бях заинтригуван.

Минутите изтичаха. Реших да запълня времето.

— Та значи един тип влиза в бара и вика на бармана: „А бе, всички юристи са задници“. И човекът в края на бара му казва: „Хей, не си прав“. Първият пита: „Защо? Да не си юрист?“ Другият отвръща: „Не, задник съм“.

Госпожа Дел Векио се засмя. После си погледна часовника и сведе очи към радиостанцията си.

Чакахме.

Понякога човек просто предчувства, че нещо не е наред. В този момент и аз имах такова предчувствие.

Сержант Анди Макгил, началник-група от отдел „Произшествия“, известен също като „Патлаци и маркучи“, стоеше на стъпалото на камиона за бързо пресрещане. Носеше сребрист огнеупорен костюм и започваше да се поти. Той фокусира бинокъла си към спускащия се боинг. Доколкото виждаше, самолетът се приземяваше нормално.

Макгил надникна през отворения прозорец и каза на пожарникаря Тони Сорентино:

— Не забелязвам признаци за проблем. Съобщи го на другите.

Сорентино, също облечен в огнеупорен костюм, взе микрофона и повтори информацията на шефа си до всички други коли на отдела.

— Предай им да извършат стандартно разгръщане и да следват боинга до края на пистата — нареди сержантът.

Тони се подчини.

По радиостанцията се разнесе гласът на началника на втората група Рон Рамос:

— Трябваме ли ти, Анди?

— Не, но бъдете в готовност — отвърна Макгил. — Извънредното положение все още не е отменено.

— Изглежда ми празна работа.

— Да, но нямаме връзка с пилота.

Макгил завъртя бинокъла към контролната кула. Въпреки тъмните стъкла ясно виждаше хората, скупчили се край големия прозорец. Диспечерите очевидно бяха много възбудени.

Сержантът отвори дясната врата и се вмъкна при Сорентино, който седеше зад волана.

— Какво мислиш?

— Не ни плащат да мислим — отвърна пожарникарят.

— И все пак?

— Ще ми се да вярвам, че няма друг проблем, освен в радиостанциите. Днес не ми се гаси пожар, нито ми се влиза в престрелка с похитители.

Макгил не отговори.

Известно време поседяха в мълчание. Беше им горещо и Анди включи вентилатора.

Сорентино следеше светлинните индикатори и датчиците на пулта. Камионът за бързо пресрещане носеше четиристотин килограма лилав калиев прах, използван за гасене на пожари, три хиляди и петстотин литра обикновена и четиристотин и петдесет литра лека вода.