Нелсън Демил - Играта на лъва

— Хей, Анди, пилотът не е обърнал реактивната струя — каза Сорентино.

И наистина, металните плоскости зад четирите двигателя — големи колкото порти на хамбар — не бяха в положението, отклоняващо реактивната струя под ъгъл напред, поради което самолетът се движеше прекалено бързо.

Сорентино погледна спидометъра.

— Сто седемдесет и шест километра.

— Прекалено бързо. Движи се прекалено бързо. — Макгил знаеше, че боингът е в състояние да спре дори само със спирачките на колелата си и пистата бе достатъчно дълга, така че това нямаше да е сериозен проблем, но сега за пръв път имаха видимо доказателство, че нещо не е наред.

Макар да намаляваше скоростта по-бавно от обикновено, самолетът определено забавяше ход. Макгил пътуваше с първия камион, следван от петте други аварийни коли, шест патрулни автомобила и две линейки.

Той взе микрофона, даде нареждания на всички екипи и те се приближиха до огромния самолет и заеха позиции: един камион за бързо пресрещане отзад и по една пожарна кола T2900 от двете страни. Патрулните автомобили и линейките се разгърнаха зад останалите. Сорентино и Макгил минаха под крилото и продължиха край носа. Сержантът погледна към страничния прозорец на пилотската кабина и надвика рева на двигателите:

— Не забелязвам никакъв проблем.

— Тогава защо не е обърнал реактивната струя?

— Не зная. Питай него.

Боингът най-после спря на около четиристотин метра преди края на пистата и носът му два пъти подскочи нагоре-надолу от набраната инерция.

Четирите пожарни коли бяха на четирийсетина метра от самолета, по две от всяка страна. Двата камиона за бързо пресрещане бяха до носа и опашката му. Линейките чакаха отзад, докато шестте патрулни автомобила се разгърнаха зад пожарните. Както изискваше правилникът, шестимата полицаи изскочиха навън и се прикриха зад колите си. Бяха въоръжени с пистолети или автомати AR-15.

Хората в камионите останаха по местата си. Макгил отново взе микрофона.

— Някой да забелязва нещо?

Никой не му отговори, което го поуспокои, тъй като по правилник другите трябваше да запазят мълчание, освен ако нямаха да съобщят нещо важно.

Сержантът обмисли следващия си ход. Пилотът не беше обърнал реактивната струя, така че трябваше доста да е поработил със спирачките.

— Приближи се до гумите — нареди той на Сорентино.

Тони се насочи към главния десен колесник. Гасенето на запалени гуми бе ежедневие в работата им. В това нямаше нищо героично, но ако скоро не облееха свръхнагорещените спирачки с вода, целите колесници можеха да избухнат в пламъци. Не само че не беше добре за гумите, но тъй като резервоарите бяха точно отгоре, щяха да пострадат всички в радиус сто метра от самолета.

Сорентино спря камиона на десетина метра от колесника.

Макгил вдигна бинокъла си и напрегнато се взря в откритите спирачни дискове. Ако се бяха нажежили до червено, бе време да започнат да ги поливат, ала те изглеждаха матовочерни.

Сержантът взе микрофона и нареди на пожарните да проверят останалите три колесника. Всички докладваха, че положението е нормално.

— Добре… заемете предишните си позиции.

Четирите камиона се отдалечиха от боинга. Макар да знаеше, че няма връзка с пилота, Макгил го повика по радиостанцията:

— Сто седемдесет и пети, тук спасителен екип едно. Чувате лиме? Край.

Никакъв отговор.

Той изчака и повтори въпроса. После погледна Сорентино, но той само сви рамене.

Пожарните, полицейските коли, линейките и самолетът бяха неподвижни. Четирите двигателя на боинга продължаваха да работят.

— Заобиколи така, че пилотът да ни види — каза Макгил.

Тони превключи на скорост и потегли към предния десен прозорец на кабината. Анди слезе и размаха ръце нагоре, след това даде знак на пилота да продължи към рампата. Самолетът не помръдна.

Макгил впери очи в стъклото, но слънцето блестеше прекалено силно и кабината се намираше прекалено високо над земята. Почти едновременно му хрумнаха две неща. Първо, че не знае какво да прави. И второ, че нещо не е наред. Не очевидно, а някъде дълбоко под повърхността. Тези случаи бяха най-опасни.

Продължавахме да чакаме на портала — аз, Кейт Мейфилд, Джордж Фостър, Тед Наш и Дебра Дел Векио. Като човек на действието, аз не обичам чакането, но ченгетата свикват с това.

Има ли някакъв проблем? — попитах госпожа Дел Векио. Тя погледна миниатюрната си радиостанция, която имаше дигитален дисплей, и за пореден път я обърна към мен. Все още пишеше КАЦНАЛ.