Нелсън Демил - Мейдей

Хенингс се загледа в Слоун, който започна да се рови из някакви документи, и едва в този момент си даде сметка, че Слоун отчаяно държи на присъствието му в тази стая, за да има съучастник в провеждането на предстоящите изпитания. Осъзна, че те всъщност извършваха криминално деяние. Но вече беше твърде късно, за да се откаже. Хенингс се постара да прогони тези тревожни размишления от съзнанието си и си наложи да мисли за други неща.

Слоун отново се обърна към електронната апаратура. Напрегнато се взираше в панела, но в действителност се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за Рандолф Хенингс. Служил във и около Виетнам. Колегите му го смятаха за сговорчив и добър човек, но с адмиралите, пенсионирани или не, човек никога не можеше да бъде съвсем сигурен. Те се променяха по-бързо и от времето в Северния Атлантик. Хенингс бе известен с упоритостта, с която преследваше набелязаните цели, но въпреки това не представляваше заплаха за по-старшите от него. Същите тези началници, изкачили се до върха в служебната йерархия, се бяха спрели именно на Хенингс за осъществяването на тази толкова деликатна мисия. Защото Хенингс се славеше като изключително надежден и дискретен човек. Подобно на малка лодчица, попаднала в килватера на голям боен кораб, и контраадмиралът от запаса Хенингс не се движеше със собствена скорост и следваше курс, начертан му от други хора. Въпреки това Слоун трябваше да се съобразява с него. Той се извърна и погледна Хенингс.

— Желаете ли кафе, адмирале?

— Не, благодаря.

Слоун все още не можеше да се съсредоточи върху проблема с електронната апаратура; мислите му продължаваха да са заети с предстоящото изпитание. Помисли си дали да не помоли Хенингс за малко повече информация, но реши, че това би било грешка. Във всеки случай Хенингс едва ли знаеше много повече от него самия.

— Сър, не мога да се свържа с Пърл.

Слоун погледна специалиста по електроника.

— Какво?

— Проблемът може да е при тях.

— Може. Вероятно е точно така. — Слоун хвърли един поглед към Хенингс. Той нетърпеливо почукваше с пръсти по страничните облегалки на стола. Вниманието му като че ли бе приковано към монитора, на който се изписваше рутинна метеорологична информация.

Старшина Лумис погледна през рамо назад.

— Сър? Да продължавам ли да опитвам да се свържа с тях?

Слоун потропа с крак. Трябваше да вземе командирско решение. В стомаха му се надигнаха киселини и той си даде сметка защо толкова много офицери страдат от язва за разлика от обикновените войници и сержантите. Замисли се. Отделните компоненти на предстоящите изпитания бяха подготвени и хората вече бяха заели местата си. Едно забавяне би разстроило цялата им организация. А на следващата сутрин Хенингс трябваше да докладва в Пентагона. Ако докладът му се изразяваше единствено в думите специалните изпитания бяха забавени, репутацията на капитан трети ранг Джеймс Слоун щеше да бъде съсипана. Хората, които стояха зад изпитанията, може би щяха да се уплашат и да се откажат от по-нататъшни тестове. Имаше и по-лош вариант — големите шефове можеха да решат, че Слоун се е уплашил. За миг си помисли, че би могъл да се обърне към Хенингс за съвет, но веднага реши, че това би било огромна тактическа грешка.

— Сър? — отново го повика старшината. Беше протегнал ръка над копчетата и уредите на конзолата.

Слоун поклати глава.

— Захващай се отново с профила на мисията. Не можем да губим повече време за рутинни процедури. Изпрати одобрение за изстрелването, а след това поискай от лейтенант Матос последните данни за полета.

Старшина Кайл Лумис отново се зае с техниката. Вече бе започнал да се досеща, че участва в нещо, което не е съвсем рутинно, но тъй като беше бивш подводничар, познанията му за изтребителите и ракетите бяха твърде ограничени, за да му позволят да вникне в същността на онова, което правеха. Не беше нужно да му се казва, че именно това му невежество го бе измъкнало от подводницата, която ненавиждаше, и му бе осигурило службата на Нимитц, която според него бе далеч по-поносима. Старшината знаеше още, че молбата му за преместване в Средиземноморския флот сигурно щеше да бъде удовлетворена при условие, че си държи устата затворена.

В продължение на няколко секунди Слоун наблюдава действията на старшината, а след това погледна Хенингс, който продължаваше да се взира в монитора.

— Скоро, адмирале… Хенингс вдигна очи и кимна.

На Слоун му хрумна, че Хенингс, също като него самия, избягва да говори, защото не желае да каже нещо излишно.