Нелсън Демил: Мейдей

— Малък е — рече на глас той. — Ако съдя по скоростта и височината, на която се движи, може и да е на военните.

Феслър се приближи до предното стъкло.

— Кои военни?

Маквери само сви рамене и продължи да гледа.

— Марсианските въздушни сили, Карл. Откъде да зная, по дяволите! — Той се наведе още напред. В един кратък, налудничав миг си помисли, че може би наблюдава изстрелването на първата ядрена ракета, която ще постави началото на евентуална атомна война. Краят на света. Не. Това летеше твърде ниско, беше прекалено малко и се бе устремило към ширналия се пред тях океан. — Трябва да е реактивен изтребител … но …

— Ако продължи да се приближава, ще завия — рече Стюарт. Макар че промяната на курса на един свръхзвуков самолет не бе лесна работа. При тази скорост щяха да са необходими почти четири минути и половина, за да се осъществи завоят, а през това време самолетът щеше да измине шестдесет и седем мили. Всяка по-рязко извършена маневра щеше да подложи пътниците на неприемливо силна гравитация. Правите щяха да бъдат запратени на земята. А седналите щяха да се окажат неспособни да се движат.

Стюарт натисна бутона и включи надписа, предупреждаващ пътниците, че трябва да затегнат предпазните колани. След това се завъртя на мястото си и обви ръце около контролното кормило. Левият му палец се допря до бутона за изключване на автопилота. Погледна странния предмет на хоризонта, а след това изгледа членовете на екипажа. Атмосферата в кабината се промени за броени секунди. Винаги ставаше така. Или нямаше какво да правят, или имаха твърде много работа.

Стюарт погледна втория помощник-пилот, който все още стоеше прав и се взираше през прозореца.

— Феслър! Кой партнира на Кари Грант в Север, северозапад?

— Не зная.

— Тогава се връщай на мястото си и се заеми с нещо, което знаеш. Сядай долу, затегни предпазния колан и се подготви.

— Да, сър!

По челото на капитана избиха ситни капчици пот.

— Ще завия — обяви той, но все още се въздържаше да натисне бутона за изключване на автопилота.

Алън Стюарт като повечето пилоти от гражданската авиация прибягваше към промени в курса, скоростта и височината на полета само ако това е абсолютно наложително. Прибързаните и необмислени действия бяха запазен периметър на младите и неопитни пилоти.

Четвъртият член на екипажа — автопилотът — продължаваше да води 797 по предварително зададения курс.

Предметът вече се виждаше съвсем ясно. За Стюарт ставаше все по-очевидно, че курсът на мистериозната ракета няма да доведе до пряк сблъсък с техния Стратън. Ако нито един от летящите обекти не промени курса си, предметът щеше да пресече пътя на самолета на безопасно разстояние от него. Капитан Стюарт отпусна ръце, но продължаваше да е в готовност да завие на север, в случай че предметът променеше траекторията си на движение. Погледна ръчния си часовник, който все още показваше времето в Сан Франциско. Беше точно единадесет часа.

Маквери, който продължаваше да се взира през бинокъла, вече виждаше предмета съвсем ясно.

— Мили Боже! — В гласа му се долавяха изненада и страх.

Капитан Стюарт изпита познатото свиване под лъжичката, което бе позабравил в последно време.

— Какво, какво?…

— Не е ракета — изръмжа Маквери. — Това е дистанционно направлявана мишена. Военна авиационна мишена.

В десет часа и четиридесет и девет минути според часовия пояс в Сан Франциско вахтеният помощник-капитан на ядрения самолетоносач Честър Y. Нимитц нанесе корекция от три градуса и отклони кораба вдясно. На две хиляди ярда 2 2 1 ярд = 91,4 см — Б. пр. зад Нимитц се намираха линейният кръстосвач Белкнеп и ескадрените миноносци Кунтц и Никълъс. На мостиците им също направиха съответните корекции. Флотилията поддържаше постоянен курс от сто тридесет и пет градуса и напредваше със скорост осемнадесет възела 3 3 1 морски възел = 1853 м — Б. пр. . Корабите се носеха спокойно по водите на Тихия океан. Намираха се на деветстотин мили северно от Хаваите. Сутрешното небе бе ясно и безоблачно, въздухът беше топъл. Метеорологичната прогноза през следващите тридесет и шест часа не вещаеше особени промени.

Рандолф Хенингс, контраадмирал от запаса, стоеше на палуба 0–7 на самолетоносача. Синият цивилен костюм на Хенингс се открояваше сред маскировъчните светлокафяви униформи на офицерите и войниците. Оранжевият пропуск, осигуряващ му свободен достъп навсякъде, който бе забоден на ревера му, го караше да се чувства съвсем не на мястото си.