Нелсън Демил - Мейдей

— Такава досада е това непрекъснато вкарване на данни в компютъра. Повечето авиокомпании вече не се занимават с подобни неща…

Стюарт отмести поглед от хоризонта и се обърна към своя втори пилот.

— Обзалагам се, че веднага ще намерим някой ентусиазиран млад летец, готов да заеме мястото ти начаса. Вероятно ще може дори да пише по-бързо от теб. — Стюарт се усмихна, но забележката му бе напълно сериозна. Той не проявяваше особена търпимост към летците от младото поколение. Те имаха работа, която бе петдесет пъти по-лесна и добра от тази на предшествениците им, но въпреки това постоянно се оплакваха. Не си ли даваха сметка, че преди тридесет години Алън Стюарт трябваше собственоръчно да планира и подготвя всеки етап от курса преди да влезе в кабината и да седне на мястото на пилота? Разглезени са, помисли си Стюарт. Не се зае да споделя мислите си с тях — реши, че това ще е пълна загуба на време. — Ако се наложи да се приземяваме в разгара на мусонен дъжд в Токио, ще знаеш, че почтено си си изработил днешната надница, Карл.

Маквери затвори списанието Плейбой, което прелистваше, и го прибра в чантата си. Четенето по време на полет не бе разрешено, а Стюарт започваше да изпада в едно от настроенията си на сърдит капитан.

— Точно така, Карл. А може и някоя от тези лампички да започне да премигва. Тогава ще ти се наложи доста бързичко да свършиш нещо наистина полезно.

Феслър веднага схвана накъде духа вятърът.

— Прав сте. Имам добра работа. — Той леко се завъртя на стола си и погледна напред. — А междувременно, момчета, какво ще кажете да поиграем на въпроси и отговори? Коя е столицата на Руанда?

Маквери го погледна през рамо.

— Аз имам по-подходящ въпрос. Коя от стюардесите си пада по теб?

Феслър веднага застана нащрек.

— Коя?

— Теб питам. — Той се разсмя. — Виж, сега ще натисна бутона за повикване на стюардесите. Ако съдбата ти изпрати твоята тайна обожателка, ще кимна с глава. Ако ли пък не… ще се наложи сам да разбереш коя от останалите десет е твоето момиче. — Той се разсмя отново, а после хвърли един поглед към капитан Стюарт, опитвайки се да отгатне настроението му. Възрастният човек като че ли приемаше закачката спокойно. — Капитане, желаеш ли нещо?

— Защо не. Кафе и торта.

— Аз искам само кафе — рече Феслър. Маквери вдигна слушалката на вътрешния телефон и натисна бутона за повикване.

Стюардесите Шарън Крендъл и Тери О’Нийл се намираха в кухненския бокс на първокласния салон, когато видяха премигващата светлина. Тери О’Нийл вдигна телефона. След кратък разговор с Маквери тя затвори и се обърна към Шарън Крендъл.

— Отново искат кафе. Чудя се как още не са покафенели целите от това непрекъснато наливане с кафе.

— Просто са отегчени — рече Крендъл.

— Много лошо. Не е никак забавно да се катеря нагоре по стълбите всеки път, когато членовете на екипажа решат, че имат нужда от малко разнообразие. — О’Нийл извади парче торта и наля три кафета.

Крендъл се усмихна. Тери постоянно се оплакваше от нещо. Днес недоволстваше от разкарването до пилотската кабина.

— Аз ще отида, Тери. Имам нужда от движение. Освен това трябва да сляза долу, за да помогна на Барбара Йоширо. — Тя кимна към служебния асансьор, който слизаше до долното кухненско помещение. — А там човек няма къде да се обърне.

— Не. Почини си. Ако някой се нуждае от повече движение, това съм аз. Погледни ми само бедрата.

— Добре. Отивай. — Двете се разсмяха. — Аз ще почистя — додаде Крендъл.

Тери О’Нийл взе подноса, излезе от бокса и измина късото разстояние до витото стълбище. Изчака в подножието му една възрастна, добре облечена жена, която бавно слизаше надолу.

— Съжалявам, че съм толкова бавна — извини се жената.

— Не се притеснявайте. Слизайте спокойно — усмихна й се О’Нийл. Искаше й се жената да побърза малко.

— Казвам се госпожа Торндайк. — Тя се представи учтиво, без да си дава сметка, че в днешно време това изобщо не е задължително. — Много ми харесва вашият пианист. Доста е добър — додаде жената и се спря на най-долното стъпало, за да побъбри със стюардесата.

О’Нийл се усмихна насила и подпря подноса с тортата и кафетата върху перилата.

— Да. Добър е. Но имаме и по-добри от него.

— Наистина ли? Надявам се да попадна на някой от по-добрите, когато се връщам обратно.

— Дано да имате късмет.

Възрастната жена най-после отстъпи встрани и стюардесата тръгна нагоре по стълбището. До ушите й достигнаха откъси от Времето лети. С всяка изминала крачка гласовете на най-шумните пътници ставаха все по-силни.