Нелсън Демил - Мейдей

Карл Феслър почука с молив по цифровия дисплей на уреда за измерване на общата температура на самолетния корпус. Предстоеше му да въведе поредната група данни в портативния компютър, които отразяваха поведението на самолета по средата на полета. Тези всевъзможни измервания и показатели биваха въвеждани в главния компютър на компанията и си оставаха там, забравени от всички.

Стрелката на температурата показваше сто осемдесет и девет градуса по Фаренхайт и приближаваше червения сектор на дисплея, започващ от сто деветдесет и осем градуса. Феслър си помисли, че на височина от шестдесет и две хиляди фута параметрите на полета зависеха изключително от температурата и налягането. Корпусът на Стратън бе проектиран така, че в никакъв случай да не се надвишават тези предварително зададени стойности. Ако се наложеше, Феслър щеше да докладва на капитана и той на свой ред щеше да намали скоростта на самолета. Средата, в която се движеха, бе достатъчно враждебна. Така че не им трябваха други проблеми.

— Коя е столицата на Япония? — попита той, без да вдига очи от клавиатурата.

Маквери го погледна през рамо.

— Фуджи?

— Близо си — отвърна Феслър. — Но не си достатъчно близо, за да кацнеш там.

Феслър въведе и последните цифри в компютъра и погледна през предното стъкло. Точно под стъклото и алуминиево-титановата сплав, от която бе изработен кожухът на 797, се движеше въздушна струя, а скоростта й бе толкова висока, че всяка повърхност, до която се докоснеше, мигновено се загряваше до над сто седемдесет и пет градуса по Фаренхайт. Въпреки това действителната температура на външната атмосфера бе шейсет и седем градуса под нулата. Самият въздух бе толкова разреден, че почти не съществуваше. По-малко от един паунд на квадратен инч 1 1 1 Паунд = 453,6 гр.; 1 инч = 2,6 см — Б. пр. — това представляваше една петнадесета от нормалното количество на морското равнище. Съдържанието на кислород бе по-малко от един процент. Пък и тук горе и бездруго не можеше да се диша, тъй като налягането бе твърде ниско, за да изтика малкото кислородни молекули към белите дробове. Не за такива височини го бяха наели на работа преди пет години. Но нищо не можеше да се направи.

Маквери внезапно изправи гръб и остави кафето пред себе си.

— Капитане, какво е това? — Той посочи напред и малко вдясно. На хоризонта се забелязваше малка точица — приличаше по-скоро на петънце по стъклото на кабината.

Стюарт се надигна и доближи лице до стъклото.

Феслър също остави кафето си и се обърна, за да погледне.

Наблюдаваха точицата, която се виждаше вдясно от предното стъкло. Движеше се пред тях, очевидно под тъп ъгъл спрямо техния курс. Големината й бавно нарастваше, но повод за тревога все още нямаше. Предметът — поне за момента — не ги застрашаваше с непосредствен сблъсък.

Маквери се поотпусна.

— Може да е изтребител. Някой военен реактивен самолет, който кръжи наоколо.

Стюарт кимна.

— Точно така. — Отвори чантата си и извади бинокъл — добър инструмент на фирмата Бош & Лом, който си бе купил от Германия преди много години. Носеше го със себе си просто за развлечение. Използваше го, за да наблюдава кораби, самолети и отдалечени брегове в случаите, в които летеше достатъчно ниско, за да си струва да гледа през прозореца. От доста време си мислеше, че трябва да го извади от чантата, но навикът и носталгията — през този бинокъл бе видял голяма част от света около себе си — отлагаха изпълнението на това решение. Той регулира фокуса. — Не мога да разбера какво е.

— Може да е ракета — предположи Маквери. — Той бе служил във военновъздушните сили и мислите му все още бяха свързани с опита му, натрупан като военен летец.

Феслър застана почти прав пред контролния панел.

— Защо им е да я изстрелват точно тук?

— Не би трябвало — промърмори Маквери. — Не и толкова близо до маршрутите на гражданската авиация. — Той замълча за миг. — Обаче ние днес се поотдалечихме доста на юг.

Стюарт отново се опита да регулира фокуса.

— Изгубих го. Чакай малко… Ето го…

— Виждаш ли какво е, капитане? — обади се пак Маквери. В гласа му се долавяше напрежение.

— Изглежда много странно. Никога не съм виждал нещо подобно. Струва ми се, че е някакъв вид ракета. Не мога да кажа със сигурност. Ето. — Подаде бинокъла на Маквери. — Погледни.

Бившият пилот на изтребител взе бинокъла. Дори и с просто око се забелязваше, че предметът се приближава към тях. На фона на синьото небе приличаше на треска от някакъв тъмносребрист метал. Той вдигна бинокъла и го нагласи пред очите си. Предметът му изглеждаше ужасно познат, но въпреки това не можеше да го разпознае. Трудно му беше да определи размера и големината му, но инстинктивно чувстваше, че не е много голям.