Нелсън Демил - Мейдей

При средна скорост от близо хиляда мили в час Полет 52 би трябвало да пристигне в Токио в седем часа и петнадесет минути сутринта местно време, макар да излиташе от Сан Франциско в осем часа сутринта. Или поне така беше по разписание. Но не и този път. Сутринта бяха излетели от Сан Франциско с тридесет и пет минути закъснение поради теч в хидравличната система. Докато механиците подменяха авариралата клапа, капитан Стюарт и екипажът запълваха времето си с разучаване на компютърния профил на предстоящия полет. Беше им изпратена осъвременена прогноза на очакваните ветрове и Стюарт нанесе леки корекции в летателния план, използвайки новата информация за ветровете. Щяха да летят по на юг от първоначалното трасе, за да избегнат силните насрещни ветрове.

Полетът щеше да се удължи съвсем малко и щеше да продължи шест часа и двадесет и четири минути. Изумително постижение; страхотен материал за медиите. Самолетът минаваше през седемчасови пояси, пресичаше сто и осемдесет градусовия меридиан, признат като демаркационната линия за време, и всичко това за по-малко от един работен ден. Чудото на последното десетилетие.

Но всичко това беше и малко плашещо. Стюарт си припомни откровеността, която бе проявил по време на интервюто за едно списание. Той съвсем честно бе разяснил техническите проблеми, които можеха да възникнат при свръхзвуков полет на височина шестдесет и две хиляди фута — леките последици от озонно натравяне и периодичните повишавания на радиацията, породена от слънчевите петна. Журналистът бе цитирал част от схващанията му, други бе преувеличил, в резултат на което се появи статия, която би изкарала акъла и на най-опитните астронавти, летели на космическата совалка. Стюарт бе повикан да дава обяснения. И се бе зарекъл никога повече да не повтаря грешката си.

— Вчера участвах в още едно от онези проклети телевизионни интервюта. Вчера сутринта.

Маквери го погледна.

— Без майтап? Защо не ни каза? Не че щях да стана толкова рано…

Най-младшият пилот в кабината, Карл Феслър, който седеше зад тях, се разсмя.

— Защо винаги се спират на теб, капитане? Стюарт сви рамене.

— Някой идиот от Връзки с обществеността е решил, че съм достатъчно представителен. А аз повече предпочитам да летя в силна буря, отколкото да стоя пред камера.

Маквери кимна в знак на съгласие. Алън Стюарт беше самото олицетворение на опитен и компетентен командир на самолет — като се почне от посивялата му коса и се свърши с безупречния ръб на униформения му панталон.

— Аз самият не бих имал нищо против да се появя по телевизията…

Стюарт се прозина.

— Ще предложа името ти на хората от Отдела за връзки с обществеността.

Той се огледа. Феслър седеше зад Маквери и вкарваше в портативния компютър — електронен еквивалент на бордови дневник — данните от контролните уреди. Маквери се взираше с празен поглед пред себе си, а умът му несъмнено бе зает с личните му проблеми.

Рутинните задължения по средата на полета оказваха своето влияние върху екипажа. Усещаше се умора и лека потиснатост. Намираха се над безбрежния океан. Старите моряци навремето изпадали в униние по тези места на безветрие. Този самолет обаче не приличаше на кораб, хванат в примката на затишието. Той се носеше напред със скоростта на куршум. Обаче пилотите просто нямаше какво да правят. Намираха се на шестдесет и две хиляди фута височина и всички промени в атмосферните условия бяха останали под тях. Преди час бяха прелетели над област с лошо време. Някои от огромните кълбести облаци се бяха издигнали достатъчно, за да осигурят нещо за гледане на тази част от пътниците и екипажа, които проявяваха интерес към пейзажа. На тази височина обаче не се усещаше никаква турбулентност. Подобно на шофьор, пътуващ по безкрайна магистрала, Стюарт с радост би посрещнал всяка неравност и леко разтърсване.

Той отново погледна през предното стъкло. Пред очите му се разкри гледка, която не преставаше да го очарова: линията на хоризонта, която разделяше Земята от Космоса.

Автопилотът извършваше незначителни корекции, за да се спази предварително програмирания курс. Стюарт равнодушно постави двата пръста на дясната си ръка на щурвала. Непосредствено след излитането бе преустановил ръчното пилотиране на самолета. И щеше да мине отново на ръчно управление едва в последните моменти от кацането им в Токио.

Карл Феслър вдигна поглед от компютъра. После го остави на малката масичка до него.