Нелсън Демил - Мейдей

— Мога, сър. — Мичманът рязко спря и отвори една врата с надпис Е-334. Очевидно изпитваше облекчение, че е изпълнила задачата си, преди да й се е наложило да изслуша историята за старите дървени кораби и железните мъже, служили на тях. — Адмирал Хенингс, капитане.

Хенингс пристъпи в малка, боядисана в сиво кабина, натъпкана догоре с електроника. Вратата се затвори след него.

Един сержант седеше пред командната конзола. Капитан трети ранг Джеймс Слоун стоеше зад него и гледаше над рамото му. Слоун вдигна очи, когато Хенингс влезе в стаята.

— Здравейте, адмирале. Наблюдавахте ли излитането на самолета?

— Да. Тъкмо привързваха F-18 към катапулта, когато излязох на мостика. Много впечатляващо.

— Тези машини са страхотни. Извинете ме за момент, адмирале.

Слоун се наведе и прошепна нещо на специалиста по електроника, старшина Кайл Лумис. Говореше твърде ниско и Хенингс не чу нито дума.

Хенингс виждаше, че Слоун е неспокоен. Очевидно се бяха сблъскали с някакъв технически проблем. Въпреки това Хенингс не можеше да се избави от усещането, че не се отнасят към него с подобаващите военни почести. Реши обаче да не повдига този въпрос. В края на краищата той беше адмирал от запаса. Пенсионер. Беше дошъл на борда на Нимитц с една-единствена мисия — да занесе резултатите от специалните изпитания на членовете на Обединеното командване. Трябваше да получи резултатите и да ги предаде лично — неподписани и незаведени в никакъв архив. Онова, което не можеше да бъде изложено на хартия, адмиралът трябваше да запамети и да докладва устно. Той беше само пратеник. И не желаеше по никакъв начин да бъде въвлечен в самото провеждане на изпитанията.

Старите му приятели във Вашингтон му подхвърляха мисии като тази, убедени, че му правят услуга. Той нямаше с какво друго да се занимава. Този път обаче започваше да си мисли, че май щеше да е по-добре, ако не го бяха открили по телефона в дома му. Хенингс имаше чувството, че всичките му пътувания като консултант до всевъзможни екзотични кътчета от земното кълбо и щедрите хонорари, които получаваше, са били само прелюдия към момента, в който приятелите му щяха да поискат от него някоя специална услуга. Такъв ли беше случаят? Хенингс сви рамене. Няма значение. Приятелите му бяха заслужили неговата лоялност и той щеше да оправдае очакванията им.

Капитан Слоун сочеше към един панел с уреди над конзолата. Лумис мрънкаше нещо. Слоун поклати глава. Очевидно беше недоволен.

— Проблем ли има, капитане?

Слоун вдигна поглед и се усмихна насила.

— Само обичайните трудности… адмирале. — Той замълча за миг и се замисли. — Един от високочестотните канали до Сан Диего не работи. Не можем да разберем защо. — Погледна към панела с уредите, сякаш пред него стоеше млад войник, качил се за пръв път на борда на кораб.

— Това ще забави ли операцията?

Слоун си помисли, че може и да я забави, но знаеше, че не това е правилният отговор.

— Не. Не би трябвало. Можем да осъществим връзката през Пърл. Става дума само за един етап от стандартната процедура. — Замълча отново. Чудеше се каква част от думите му стигат до съзнанието на Хенингс. — Бихме могли просто да го прескочим. Уредите, от които се нуждаем, са в изправност.

— Добре. Защото трябва да докладвам утре сутринта.

Слоун вече го знаеше. Прословутите работни закуски на командирите от Обединеното командване, на които старчоци със сълзливи очи преминаваха от разговори за голф към дискусии за евентуален ядрен холокост с лекотата, с която пианист виртуоз свири китка музикални потпури.

— Тази вечер имам запазено място за късен полет от Лос Анджелис. Трябва да тръгна от самолетоносача най-късно в шестнадесет часа.

— Мисията ще бъде завършена в най-скоро време.

— Добре. А сега имате ли нещо против да ми обясните защо се разпоредихте да ме доведат тук, капитане? — Зададе въпроса с учтивостта на истински джентълмен, която само допълнително подчерта съзнателно подбраните груби думи.

Слоун се стъписа за миг.

— Не съм се разпоредил… искам да кажа… мислех, че бихте искал да сте тук.

— Това… — Хенингс махна с ръка и посочи електронната апаратура — … това не означава почти нищо за мен. Бих предпочел просто да получа устен или писмен доклад от вас след приключването на изпитанията. Но, ако държите на присъствието ми тук, ще остана. — И се настани на един малък въртящ се стол.

— Благодаря ви, сър. Бих предпочел да останете. — Слоун не посмя да каже нищо повече. От мига, в който Хенингс стъпи на борда, Слоун се бе отнасял към него с хладно високомерие, но ето че му бе напомнено, в случай че случайно е забравил, че Рандолф Хенингс има високопоставени приятели. Нещо повече — беше му припомнена и старата поговорка: Адмиралът, макар и в пенсия, си остава истински кучи син!