Нелсън Демил - Мейдей

— От C-130 е била изстреляна целта, която е поела по курса без всякакви отклонения. Авиационната мишена се е ускорила до скорост два пъти по-висока от скоростта на звука и в момента се намира на височина от шестдесет и две хиляди фута. — Той погледна цифровия брояч. — След две минути и тридесет секунди ще инструктирам лейтенант Матос да започне проследяване на мишената, която ще трябва да унищожи в избран от него момент.

— Желаете ли още едно питие?

— Не, благодаря. Ще изчакам.

Джон Бери остави празната си чаша и вдигна поглед към стюардесата. Нейната черна, дълга до раменете коса контрастираше с бялата й блуза. Момичето имаше стройни бедра и тънка талия, а гримът й бе съвсем дискретен. Приличаше на модел от рекламна брошура на скъп тенисклуб. От началото на полета Бери вече няколко пъти бе разговарял с нея. Стюардесата почти бе приключила със сервирането на закуската и като че ли съвсем съзнателно се въртеше около него.

— Днес не е много пълно — отбеляза Бери и посочи с ръка полупразната предна част на салона.

— Тук не е. Но отзад е претъпкано. Радвам се, че се паднах да обслужвам пасажерите в първа класа. Всички места в туристическия салон са заети.

— Сезонът в Токио сигурно е в разгара си.

— Предполагам. Може би предлагат специална обиколка на заводите, произвеждащи електроника. — Тя се разсмя на собствената си шега. — Вие по работа ли пътувате или за удоволствие?

— И двете. За мен е удоволствие да пътувам по работа извън страната. — Откровенията понякога биваха изричани на най-необичайни места и в най-неподходящи моменти. За Джон Бери обаче моментът не беше чак толкова неподходящ. Младата стюардеса беше всичко онова, което Дженифър Бери не беше. Нещо повече — тя по нищо не приличаше на жената, в която се бе превърнала Дженифър Бери. — Шарън? — Той посочи табелката с името на стюардесата.

— Да, Шарън Крендъл. От Сан Франциско.

— Джон Бери. От Ню Йорк. Отивам по работа в Кабуши Стийл в Токио. А оттам продължавам с посещение в един металопреработвателен завод в Нагазаки. Програмата ми не включва никакви предприятия за производство на електроника. Пътувам до Япония два пъти в годината. Шефът винаги изпраща мен, защото съм най-високият сред подчинените му. Японците много държат на нещата, които ги отличават от западняците. Затова ниските търговски представители ги изнервят.

— Наистина ли? — Тя го изгледа с любопитство. После се ухили. — За пръв път чувам това. Шегувате ли се?

— Естествено. — Той се поколеба. Гърлото му пресъхна. Мисълта, че би могъл да покани тази млада жена да седне до него, го притесняваше. Но той искаше единствено да поговори с някого. Да убие свободното време. Да се престори поне за малко, че ситуацията в Ню Йорк не съществува.

Пипалата на Дженифър Бери го застигаха дори и тук. Присъствието й се простираше над цял континент и един океан. Джон Бери не можеше да прогони от мислите си образа на своята трудна и вечно оплакваща се съпруга. Двете му деца тийнейджъри — син и дъщеря — също не излизаха от ума му. Те двамата с всяка изминала година се отдалечаваха все повече от него. Единствената им семейна връзка напоследък май беше общото фамилно име. Общото жилище и документите, удостоверяващи, че са семейство. Все връзки, регулирани от закона.

Останалата част от онова, което съвременните хора наричаха с термина начин на живот, Бери възприемаше като жестока шега. Скандално скъпата къща в Ойстър Бей, която той никога не бе харесвал. Претенциозният кънтриклуб. Празноглавата компания за игра на бридж. Кухите приятелства. Съседските клюки. Коктейлите, без които жителите на Ойстър Бей, както и тези от съседните предградия, отдавна да са извършили масово самоубийство. Повърхностното лекомислие. Пустотата. Отегчението. Какво се бе случило с нещата, на които Бери държеше? Той вече почти не си спомняше доброто старо време. Среднощните разговори с Дженифър, страстното им любене в годините преди и то да се превърне в едно от многото семейни задължения. Екскурзиите и къмпингите, които си организираха с децата. Дългите неделни закуски. Бейзболът в задния двор. Всичко това като че ли бе останало в някакъв друг живот.

Напоследък Джон Бери все по-често се улавяше да мисли за миналото. Имаше чувството, че живее в миналото. Някоя песен от шестдесетте години, пусната по радиото, го изпълваше с копнеж по родния му град Дейтън, Охайо. Старите филми и телевизионните сериали предизвикваха такава силна носталгия, че сърцето му се свиваше от непоносима болка.