Нелсън Демил - Мейдей

— Ще бъде много трудно да убедим когото и да било, че пилотът на този самолет страда от някаква форма на мозъчно увреждане.

Метц поклати глава.

— Джонсън, би могъл да кажеш, че разсъдъкът му е бил временно разстроен.

— Точно така. Но ако съществуват разпечатки на компютърните съобщения, ще трябва да ги вземем преди хората на Федералното управление на авиацията да започнат да душат из кабината.

— Надявам се той все пак да се разбие. Надявам се този самолет да избухне в пламъци.

Джонсън кимна. Никога преди не бе изпитвал толкова двойствени чувства.

— Господи, Уейн, надявам се той да успее да кацне благополучно, а ние да съумеем да отървем кожите.

Двамата мъже се спогледаха и дълго не отделиха погледи един от друг.

На около десетина ярда от Метц и Джонсън Фитзджералд стоеше на самия край на пистата и крещеше:

— Свали го надолу. Свали го! Ето това е! Внимателно. Внимателно.

Част от пожарникарите, полицаите и репортерите нададоха радостни възгласи. Служителите на Транс-Юнайтид крещяха:

— Кацай! Кацай! Кацай!

Слухът за приближаващия самолет бързо се разнесе из сградата на летището. Хората по терминалите плачеха от радост и се прегръщаха.

Джонсън стоеше като замръзнал и наблюдаваше ставащото около него. Не знаеше дали поведението му не изглежда странно в очите на околните, но и не му пукаше особено.

Уейн Метц несъзнателно сграбчи ръката на Едуард Джонсън. Да планират унищожаването на самолета беше едно; но да го наблюдава как се спуска от небето, за да кацне точно пред тях, беше нещо съвършено различно. Той отвори уста и рязко си пое дъх.

— Мили Боже, никога не съм виждал… нещо… О, Боже, погледни го. — Метц изпитваше силно желание да побегне. Той дори пъхна ръка в джоба на сакото си и напипа ключовете на колата си. Обърна се замаяно към Джонсън. — С нас е свършено.

Джонсън отрицателно поклати глава.

— Не още.

Самолетът се плъзна още по близо към пистата. Намираше се на не повече от миля от тях и летеше едва на двеста фута над летището, като се спускаше с по един фут в секунда.

Тълпата наоколо изпадна едва ли не в делириум. Хората изгубиха и последните си задръжки, обхванати от нечовешко напрежение и радостно очакване. Мъже и жени, репортери и членове на спасителните екипи… всички те крещяха с пълно гърло, скачаха, плачеха и се прегръщаха.

Втори пилот Даниел Маквери нахлу в кабината на пътническия Стратън, придружен от още десетина пътници — предимно мъже, няколко жени и едно-две деца. Те бърбореха нещо неразбираемо и хленчеха, осъзнали инстинктивно, че ги грози някаква опасност. Лицата и ръцете им бяха покрити със съсирена кръв от раните, които бяха получили по време на главоломното им пропадане по време на бурята.

Шарън Крендъл ги зяпна уплашено.

— Джон…

Линда Фарли си наложи да не пищи. Тялото й обаче се разтресе от ужас.

— Джон!

Цялото същество на Бери бе съсредоточено върху контролните механизми пред него и пистата, която се приближаваше и се виждаше все по-ясно през предното стъкло.

— Не им обръщай внимание! Остани на мястото си! Линда, наведи се, пъхни глава между коленете си и не мърдай. — Оставаше им по-малко от миля до началото на пистата. Още тридесет секунди. Скоростта на самолета бе твърде висока, а летеше много ниско. Бери почувства, че нечия ръка докосва врата му. Опита се да се абстрахира от онова, което ставаше зад него. Концентрира се върху летището и захода.

Бери видя аварийните коли, които летяха във всички посоки, стараейки се да покрият цялата дължина на пистата. Хвърли бърз поглед към спидомера. Щяха да отминат пистата и да се приземят в залива. Самолетът можеше дори да се завърти и да се разбие в сградите извън летището. Зае се с дроселите и контролните механизми, опитвайки се да намали скоростта.

Самолетът се спускаше все по-близо до началото на пистата, а Бери започна да усеща силен натиск от многобройните човешки тела, наблъскали се в пилотската кабина. Внезапно си даде сметка, че някой стои само на няколко инча от него. Погледна вдясно.

Даниел Маквери стоеше до задния край на централната конзола. Тялото му бе наведено напред в опасна близост с контролните лостове. Другите пътници започнаха да пристъпват към предната част на кабината — движеха се предпазливо и колебливо, подобно на нежелани гости.

Шарън Крендъл се отдръпна от Маквери. Проговори с едва доловим шепот.

— Джон…

— Не разкопчавай колана си. Не мърдай. Не ги провокирай.