Нелсън Демил - Мейдей

— По дяволите…

Вдигна поглед към огромния Стратън, извисил се над него. Гигантският свръхзвуков лайнер лежеше по корем, леко килнат надясно, с вирнат към небето нос. Невероятно, помисли си Бери, загледан в размерите на самолета, който бе приземил. Пилотската кабина беше толкова малка… Той внезапно бе завладян от страхопочитание и гордост.

— Мили Боже…

Бери смяташе, че е бил в безсъзнание много за кратко, защото около самолета все още цареше пълен хаос. Аварийни камиони и линейки се тълпяха наоколо. Той погледна лявото крило. Оттам все още се виеше тънка струйка дим, но пламъците бяха потушени. Няколко пожарни коли бяха спрели от двете страни на самолета и го обливаха с пяна от безопасно разстояние.

Бери си пое дълбоко дъх. Странно, помисли си той, но изпитваше чувството, че продължава да седи в кабината на самолета; все още усещаше вибрациите на корпуса, долавяше пулсирането на двигателите — подобно на моряк, който, макар и слязъл от кораба, продължава да върви с люлееща се походка. Положи дланите на ръцете си върху топлия бетон, сякаш за да се убеди, че наистина се е върнал на земята. Отново пое дълбоко въздух, за да прочисти главата си, но стомахът му отново се разбунтува от лютивата и натрапчива миризма на пушек.

Бери се изправи несигурно и огледа пистата. Около двадесет души лежаха на бетона — някои бяха в безсъзнание, някои стенеха от болка, а други се опитваха да пълзят. Бери потърси с поглед Шарън и Линда — опитваше се да открие оранжевите им спасителни жилетки сред тълпата от ранени пътници. Нито Шарън, нито Линда обаче бяха на земята.

Вдигна очи и видя, че жълтата аварийна пързалка все още бе прикрепена към евакуационния изход. Бери се разкрещя към отворената врата.

— Шарън! Линда!

Някаква фигура застана на вратата и Бери разпозна втория пилот, Дан Маквери.

Маквери застана на прага за секунда, а след това пристъпи напред сякаш слизаше по стълбище. В следващия миг падна назад и полетя надолу по пързалката, като виеше от ужас. Краката му се удариха в бетона, тялото му политна напред, той се преметна през глава и падна право в ръцете на Джон Бери.

В продължение на няколко много дълги секунди двамата мъже останаха приковали погледи един в друг. Докато се взираше в очите на човека, причинил му толкова много неприятности, Бери осъзна, че в случая гневът и омразата бяха абсолютно ненужни и недопустими чувства. Той заговори на Маквери.

— Аз върнах самолета ти у дома, приятел. Вече си у дома.

Маквери продължи да се взира в Бери. Не проявяваше нито разбиране, нито агресия. После изведнъж се отпусна в ръцете на Бери и по лицето му се търкулна самотна сълза.

Един медик, бутащ пред себе си количка, бързо се приближи към хората, разпръснати в подножието на пързалката. Бери веднага го повика:

— Ей! Вземете този човек. Това е вторият пилот. Има нужда от помощ.

Медикът се приближи до Бери и двамата заедно качиха Маквери на носилката. Бери рече:

— По-добре завържете предпазните колани. Медикът кимна и, докато завързваше коланите, се обърна към Бери.

— Ей, какво им има на тези хора? Бери отговори веднага.

— Мозъците им… Недостиг на кислород. Те всички са… Не са добре. Непредсказуеми са.

Медикът кимна.

— Вие добре ли сте?

— Да.

— Не бива да се движите. Просто легнете някъде и изчакайте да ви вземат с носилка.

— Добре.

Медикът тръгна с количката към десетината спрели линейки, които заедно с двадесетина камиона се използваха за превозване на мъртвите и ранените.

Бери се опита да проумее какво точно става около него. По всичко личеше, че повечето членове на спасителните екипи, както и самите аварийни коли, стоят на безопасно разстояние от осакатения Стратън в очакване пожарникарите да ги уверят, че самолетът няма да избухне. Пред нито една от вратите нямаше стълби или хидравлични платформи. Никой не смееше да се доближи и до дупките в корпуса на самолета. Бери виждаше единствено маркучите на пожарникарите, които обливаха огромния самолет — от носа до опашката — с химикали. Гигантският лайнер блестеше на светлината, по него се стичаше вода и се събираше на локвички в подножието му. Бери забеляза, че една пожарна кола облива опашката с бяла пяна, закривайки по този начин емблемата на Транс-Юнайтид. Даде си сметка, че използването на пяната се налага не толкова от самия пожар, колкото от изискванията на отдела за връзки с обществеността.

Забеляза още, че няколко медици, пренебрегнали риска от евентуалната експлозия, се бяха приближили до самолета и изнасяха пътниците, спуснали се по единствената надуваема пързалка, която излизаше от аварийния изход на пилотската кабина.