Нелсън Демил - Мейдей

Бери вдигна очи към вратата и отново извика:

— Шарън! Линда!

Сграбчи за ръката един минаващ край него пожарникар и изкрещя:

— Съпругата и дъщеря ми са в кабината! Трябва да се кача там горе!

Пожарникарят вдигна поглед към високия купол на големия Стратън 797, под който бяха разположени пилотската кабина и салонът за развлечения. После поклати глава.

— Не разполагаме с толкова висока стълба в момента.

— Тогава докарайте тук една шибана пожарна със стълба! Веднага!

— Спокойно, приятел. Само след минута ще отворим вратите на пътническия салон. Ще влезем и в кабината и ще доведем семейството ти. — После додаде: — Трябва да те помоля да се отдалечиш от самолета. Отиди ей там при линейките. Тръгвай.

Бери се обърна и бързо се запъти към опашката на самолета.

Виеше му се свят и той реши, че вероятно е претърпял леко сътресение. Огледа района около себе си. В далечината съзря главния терминал, откъдето идваха още превозни средства. Забеляза няколко коли с антени и сателитни чинии по покривите си и разбра, че телевизията също е тук. Редица полицейски коли с включени светлини държеше телевизионните екипи на разстояние и не позволяваше на постоянно нарастващата тълпа да се приближи към самолета.

Джон Бери изведнъж си даде сметка, че някъде около него се намира човекът, или хората, които имат достъп до компютърната система за връзка и които се бяха опитали да потопят него и всички останали пътници на борда на Стратън в океана. Несъмнено, помисли си той, това е човек на авиокомпанията. Някой, заемащ достатъчно висок пост в йерархията, който разполага с властта да остане сам в комуникационната зала, прогонвайки всички останали. В момента обаче този човек не беше основната му грижа. Сега трябваше да се погрижи за жената и момичето, останали в самолета.

Главният пилот на Транс-Юнайтид, капитан Кевин Фитзджералд, сновеше между линейките, между количките и алуминиевите подпори, върху които бяха закрепени носилки. Разговаряше бързо с парамедиците и лекарите, взираше се в лицата на всичките двадесетина, спуснали се по пързалката пътници, които бяха докарани тук, по-далеч от самолета, който би могъл да избухне.

Въз основа на онова, което му бе казал Джак Милър, Фитзджералд търсеше пътниците с имена Джон Бери, Харолд Стейн и Линда Фарли, както и стюардесите Шарън Крендъл и Барбара Йоширо. В един момент си даде сметка, че никой от пътниците не може да каже името си. Бяха му нужни само няколко минути, за да осъзнае напълно трагизма на случилото се.

Фитзджералд се приближи до линейка, в която тъкмо качваха една носилка. На нея лежеше мъж с окървавена бяла риза с пагони и с черно-бяла табелка, на която пишеше Маквери.

Фитзджералд даде знак на парамедиците да изчакат малко, наведе се над Маквери и видя, че мъжът, макар и в съзнание, е завързан с предпазни колани. Спомни си, че веднъж, на един семинар, съвсем за кратко бе разменил няколко думи с Дан Маквери. Заговори:

— Дан. Дан. Чуваш ли ме?

Маквери погледна главния пилот — един мъж, който допреди няколко часа му беше шеф и с когото винаги бе искал да си поговори. Сега обаче втори пилот Даниел Маквери не би разпознал дори себе си в огледалото, камо ли главен пилот Кевин Фитзджералд.

— Ааа!…

— Дан? Аз съм, Кевин Фитзджералд. Дан? Дан, можеш ли?… — Не, даде си сметка Фитзджералд, не, не можеш и никога няма да можеш. — По дяволите! О, Боже…

Мили Боже, мили Боже… — И изведнъж осъзна какво точно са намислили Едуард Джонсън и Уейн Метц.

Една пожарна кола мина наблизо и Бери скочи на стъпалото от страната на шофьора.

— Карай под крилото — нареди късо. Шофьорът се поколеба, но предпочете да не спори с човек, който явно не е съвсем на себе си, леко зави и се насочи към килнатото крило.

Бери се качи по малката стълба, закрепена от едната страна на колата, покатери се на покрива и се опита да запази равновесие. Когато пожарната мина под крилото, Бери подскочи напред и се приземи на четири крака върху него.

Тръгна по хлъзгавото, покрито с пяна крило, към корпуса, където бе разположен другият авариен изход. Плъзна се на една страна, след което отново продължи. Най-накрая се добра до вратата и хвана бравата.

Задържа дъха си, дръпна силно, но малката врата не се отвори.

— По дяволите! — Отпусна се на колене пред вратата и продължи да дърпа, но безуспешно.

Няколко пожарникари започнаха да му крещят да се махне оттам. Бери се изправи и тръгна към предния край на крилото, притиснал тяло към корпуса, докато обувките му се плъзгаха по пяната. Приближи се до дупката в корпуса, която се намираше малко над крилото.