Нелсън Демил - Мейдей

Изведнъж я разтърси мисълта, че те все още се намират на неколкостотин фута от земята и на няколко мили от пистата.

— Спусни задкрилките! Задкрилките!

Тя протегна механично лявата си ръка — движение, което бе упражнявала много пъти през последните три часа — и хвана ръчката за задкрилките.

— Сложи я на първото деление. Бързо.

Тя дръпна ръчката и задкрилките се спуснаха.

Бери почувства, че самолетът забавя движението си, видя скоростта, отчетена от спидомера: двеста двадесет и пет възела. Височина седемстотин фута. Вдясно от самолета забеляза парка Кендълстик.

— Около пет мили. Връщаме се у дома. У дома. Отпусни още задкрилките. Давай. Сега…

Крендъл дръпна лоста и го премести на следващото деление.

Скоростта на гигантския Стратън започна да намалява по-бързо и носът се вирна нагоре. Самолетът се устреми нагоре към небето.

— Джон! Линда изпищя.

— Успокойте се! Всичко е наред. Няма нищо. Положението е под контрол. Това беше съвършено нормална реакция. Отпуснете се. Справяме се добре. Добре. Прибираме се у дома. Само още няколко минути.

Огромният лайнер се управляваше много по-трудно, отколкото Бери си бе представял. Той беше тежък, тромав и дяволски по-различен от неговия Скаймастър… Но принципите на управление бяха същите. Това е твоят Скаймастър, убедено си рече той. Няма никаква разлика.

Внезапно кормилото започна да вибрира силно в ръцете му и предупреждението, изречено от роботизирания глас, изпълни кабината. СКОРОСТ… СКОРОСТ.

— О, Господи. — Бе допуснал скоростта да падне твърде много. Целият самолет започна да се тресе. — Мощност, Шарън, мощност. — Бери стисна кормилото с две ръце с ясното съзнание, че ако само малко отхлаби хватката, може да загуби контрол върху самолета.

Крендъл се присегна и сграбчи четирите дросела. Бутна ги напред с няколко инча.

— Мощност.

— Не толкова много. Бавно, бавно. Нямаме много гориво.

Бери наведе надолу носа на самолета, за да наберат по-висока скорост. Молеше се тази маневра да не окаже твърде силен натиск върху двигателите, останали почти без гориво. Контролният лост в ръцете му спря да вибрира и полетът отново потече гладко. Бери обаче разбираше, че почти не му е останала височина за маневриране; сега вече просто не можеше да си позволи още един заход. Въпреки това му се налагаше да използва най-рационално всяка капка гориво, да балансира мощността на двигателите с височината на полета, да пресметне височината според скоростта и тягата. Летището бързо приближаваше. Протегна ръка и върна дроселите назад.

— Добре, отиваме си у дома. У дома. Шарън, спусни задкрилките докрай.

Крендъл дръпна лоста до последното деление.

— Готово.

Кабината внезапно се огласи от друг предупредителен сигнал, последван от механичен глас. КОЛЕСНИК. Бери погледна контролното табло.

— По дяволите… — Осъзна, че е спуснал задкрилките преди колесника, а това автоматично бе задействало предупредителния сигнал. Напомняне за пилотите като него, които имат твърде много проблеми за разрешаване и пропускат такива дребни подробности като колесника. — Шарън, колесника. Спусни го! Спусни го!

Крендъл си даде сметка, че и тя трябваше да се сети за тази подробност, която бе част от упражненията, които бяха правили. Наведе се напред, хвана големия лост, който се намираше точно пред нея, и го свали надолу.

— Колесникът спуснат.

Летището бе вече почти под носа на самолета и Бери разбра, че е твърде късно да се опита да го приземи на по-късата писта пред него. Зави наляво към широкия залив и се отдалечи от летището.

— Джон. Летището.

— Не става. Трябва ми пространство за маневриране. — Механичният глас продължаваше да ги предупреждава за необходимостта да спуснат колесника и Бери се запита дали той не е излязъл от строя. Фокусира вниманието си върху трите несветещи лампички за колесника, които се намираха точно пред него. — Забрави за него. Никакъв колесник. Ще кацнем в залива. — Гласът внезапно млъкна и трите зелени лампички пред него светнаха. — Колесникът е спуснат! Колесникът е спуснат. Добре. Дръжте се. Завиваме. — Бери отново направи десен завой, но веднага щом видя отново летището, осъзна, че завоят е бил прекалено широк. За бога, Бери, направи поне едно нещо както трябва! Я се стегни!

— Джон, твърде вляво сме от летището.

— Зная. Спокойно. Ще го плъзна обратно. — С помощта на кормилото и стабилизаторите Бери успя да овладее големия Стратън, който се плъзна обратно към летището. — Добре сме. Отиваме си. Всичко ще бъде наред. — Бери почувства, че е в състояние да осъществи захода с известна доза увереност и майсторство. Само че най-опасни бяха последните пет или десет секунди преди съприкосновението със земята — прехода от заход към кацане, по време на който гравитацията трябваше да наложи силата си над самолета.