Нелсън Демил - Мейдей

Той погледна надолу към летището, където пистите се пресичаха под прав ъгъл. Успя да различи главния терминал и дългите покрити коридори, които излизаха от него и го свързваха със сателитните терминали. Забеляза, че на земята цари трескава дейност, и разбра, че ги очакват. Пред него се простираха две успоредни писти. Очакваше, че пистите ще бъдат покрити с пяна, но си спомни, че напоследък тази предпазна мярка се отричаше при аварийни кацания. Премигващите светлини, очертали лявата писта, му подсказаха, че диспечерите очакват той да кацне на нея.

— Добре, разбрах ви. Разбрах.

Зелените светлини, вградени в пистата, очертаващи мястото за приземяване, се виждаха добре дори и на дневната светлина. Бери беше сигурен, че е разбрал правилно указанията и че вече знае на коя писта да кацне. Не знаеше единствено как точно ще успее да кацне. Можеше да обещае единствено, че няма да убие никого от хората на земята.

Големият Стратън продължаваше да се плъзга надясно, докато бавно се спускаше към пистата пред него. Бери преустанови плъзгането и изравни носа с централната линия на пистата.

— Добре. Скоро.

По никакъв начин не можеше да си обясни защо двигателите продължават да работят. Погледна висотомера. Триста фута надморска височина. Самото летище се намираше на около тридесет фута надморска височина. Оставаха им двеста и седемдесет фута до земята. Бери погледна през предното стъкло. Пистата беше на около две мили пред тях. Летяха по-ниско от нормалното, но нищо, свързано с този полет, не бе протекло според стандартните изисквания и правила. Скоростта им беше ниска, но не прекалено. Той стисна кормилото с една ръка, а с другата отне още от мощността на двигателите.

— Добре. Спускаме се. Шарън. Линда. Само се дръжте. Дръжте се. Ще се опитам да приземя самолета възможно най-плавно. Шарън, съобщавай ми скоростта, както те научих по време на упражненията.

Крендъл сведе поглед към индикатора за скоростта.

— Сто и шестдесет възела.

— Добре. — Бери чувстваше, че може да го направи. Стига двигателите да издържат още петдесет или шестдесет секунди. Стига той да не загуби присъствие на духа през следващата една минута. Пое си дълбоко въздух. Премигващи импулсни лампи очертаваха средата на пистата. Много изпипана система. Чудесно летище: — Скорост?

— Сто и петдесет възела.

Бери стисна здраво кормилото и почувства как огромният самолет се снижава бавно към земята.

Чу някакъв звук зад себе си — нещо се счупи… звук от счупено фибростъкло. Джон Бери не отмести поглед от пистата, но веднага се досети какво означава този звук.

Шарън Крендъл се обърна и видя, че чорапогащникът, заедно с бравата, за която бе завързан, лежи на пода. Тя вдигна очи.

— Не! Не!

Президентът на Транс-Юнайтид, председателят на борда на директорите и правителствените чиновници наблюдаваха приближаването на самолета от контролната кула. Организирането и координирането на спасителната операция се извършваше на долния етаж.

Джак Милър стоеше встрани от другите. И той самият не знаеше как се бе озовал в контролната кула, но си даваше сметка, че вече не разполага с достатъчно време, за да слезе на пистата. Стоеше, слушаше и внимателно следеше развоя на събитията.

Любопитни граждани, жадни за зрелища и сензации, прииждаха с хиляди към летището, причиняваха задръствания по пътищата, тълпяха се по затревения банкет край Път номер 80. Полицията в района на летището, обучена как да действа в подобни ситуации, започна да разчиства едно от платната, за да осигури достъп на колите за спешна помощ, пристигащи от града.

Още преди самолетът да бъде засечен на радара, хората на летището започнаха да се трупат около главния терминал. Тези, които бяха навън, се взираха нагоре към небето с надеждата, че самолетът може би ще успее да се върне. Другите, които бяха вътре в сградата, не сваляха очи от информационните табла и следяха всяка промяна в съобщаваната информация. Хората просто чакаха и гледаха — като съпругите на моряците, които навремето очаквали мъжете си, застанали по кейовете или качили се на високите тераси на къщите си с надеждата, че ще видят завръщането на изгубил се кораб.

Веднага щом обявиха информацията за неизвестния самолет, засечен от радарите, летището започна да се пълни с роднини и приятели на пътниците от Полет 52. Заедно с тях в очакване завръщането на самолета стояха и други пътници, както и служители на компанията, зарязали временно работата си. Всички, които бяха навън, гледаха на изток, приковали очи в огромния сребрист Стратън, който бавно приближаваше. Самолетът прелетя над залива и спуснал колесника и задкрилките, заприлича на чайка, готвеща се да кацне на някоя скала.