Нелсън Демил - Мейдей

— Той обаче ще продължи да предава. Не можем да останем в тази шибана зала още цели шест часа, за да охраняваме тази машина.

— Не, не можем. След като Бери поеме по новия курс и пропътува известно разстояние, ще предизвикам късо съединение в компютърната система. След това ще повикаме техника и ще си тръгнем. Машината ще излезе извън строя за часове.

— Сигурен ли си?

— Ще измине повече от час само докато дойде техникът. Понякога минават часове, че и дни, докато се намерят нужните резервни части. Тези машини са произведени по някаква специална технология. Никога не се използват за жизненоважни комуникации и ремонтът им винаги отнема известно време.

— Ами какво ще стане, ако Бери, лишен от средство за връзка, се откаже от курса за Хавай и поеме обратно към Калифорния?

Джонсън поклати отрицателно глава.

— Няма да го направи. Ще му кажем, че въздушните и морските спасителни екипи ще го пресрещнат някъде по новия курс и че военните и гражданските летища на Хаваите ги очакват. Той не би пропилял подобен шанс с лека ръка.

Метц кимна.

— Не можем ли да променим канала на компютърната връзка?

— Някой ми обясни, че различните канали се използват само за радиопредавателни центрове. Някъде има мощен компютър, който автоматично предава всички съобщения на Транс-Юнайтид до този терминал. — Джонсън посочи машината пред себе си.

— Разбирам — кимна Метц, макар да не разбираше. Не съвсем. Както обичаха да се изразяват в бизнес-факултета, това си беше ИМ — истинска магия — а подробностите за това как и защо функционира въпросната машина не го интересуваха ни най-малко.

Метц погледна картата на тихоокеанския район. Сред безбрежното синьо на океана се виждаха няколко зелени точици — Хавайските острови. Без да сваля поглед от картата, той попита Джонсън:

— Ако той все пак намери Хаваите?

— При курса, който ще го накарам да поеме, няма дори да се приближи до тях. Ще се окаже изгубен, сам, без радио, с повреден самолет и без да знае как да го управлява, без гориво и без спасителни екипи, които да го издирват. Ако този човек оцелее след всичко това, господин Метц, той със сигурност заслужава да живее.

Джонсън започна да пише съобщение с новия курс.

Джон Бери наблюдаваше през малкото прозорче с еднопосочна видимост, монтирано на вратата на пилотската кабина.

Пътниците от Полет 52 прииждаха по стълбите подобно на птици или риби, предприели неразбираема за останалите твари миграция. Или, помисли си Бери, подобно на въздуха и водата, които се движат според законите на физиката, за да запълнят внезапно образувал се вакуум. Изпълнили салона, те се щураха безцелно по дебелия син килим, блъскаха се в мебелите с тапицерия в ярки цветове — мъже, жени и деца, готови да нахлуят в следващото празно пространство, което да запълнят с телата си. Бери се почувства по-спокоен от тази аналогия. Тя отхвърляше възможността пътниците да подчиняват действията си на някакъв план, целящ търсенето и откриването на пилотската кабина.

Бери набързо преброи пътниците в салона. Вече наближаваха петдесет. Ако всички те тръгнат изведнъж към вратата на кабината и ако един от тях вместо да се подпира на нея, вземе, че я дръпне, тогава той, Шарън и Линда по никакъв начин няма да могат да им попречат да нахлуят при тях.

Помисли си отново за бутона за включване и изключване на автопилота. Всичко бе за предпочитане пред кошмарната перспектива да се озове затворен в кабината с десетки от тях.

Забеляза Маквери, който седеше на един стол и напрегнато се взираше във вратата на кабината. Бери сложи ръка върху счупената секретна брава. Патронът липсваше. Придърпа вратата, опитвайки се да я притвори по-плътно, но тя отново се открехна.

Бери се обърна и огледа кабината, опитвайки се да открие нещо, с което да привърже вратата, но не видя нищо. Беше сигурен, че има начин да се справи с проблема, но мислите му, останали толкова логични и последователни часове наред, напоследък започнаха да блуждаят; умората започваше да притъпява ума му.

— Дявол да го вземе! Шарън, трябва да затворим тази врата по някакъв начин.

Тя се извърна на стола и погледна към вратата. През малкия процеп се забелязваха човешки фигури и сенки, които се движеха насам-натам.

— Мога да изляза в салона и да подпра вратата с гръб. Ще взема и пожарогасителя. Те няма да могат…

— Не! Забрави за това! Стигат ни толкова герой и мъченици. Ако ще излизаме… — той погледна Линда Фарли, която седеше мълчаливо на една от допълнителните седалки в кабината — … ще го направим заедно. Стига вече жертви. Няма да се делим. Няма да допусна да изгубим още някого от нас.