Нелсън Демил - Мейдей

Бери продължи да замахва с пожарогасителя. Удряше отново и отново, размазваше главите и лицата на мъжете и жените, натрупали се около него. Смътно си спомняше, че уцели едно младо момче право в лицето. Писъци огласиха кабината и салона и удавиха дори мощния рев на самолетните двигатели. Във въздуха хвърчаха зъби и кървави пръски, чуваше се отчетливият звук от трошенето на челюсти и черепи. Най-силно обаче се чуваше един глас, който Бери разпозна като своя собствен. Изпълненият с ужас глас на изпаднало в агония животно.

Бери замахна с пожарогасителя, но край него вече нямаше хора. Той се подпря на коляно, хвана едно тяло и го избута през вратата, след което стори същото и с останалите осакатени, гърчещи се от болка човешки форми. Трупаше телата на празното място, освободено от тълпата, която стоеше в полукръг и наблюдаваше с любопитство и страх. По нито едно лице обаче не се забелязваха омраза или гняв. Видя, че Маквери е сред зяпачите. Бери влезе в кабината, хвана единия край на вратата и я придърпа след себе си. Огледа се наоколо, опитвайки се да фокусира погледа си.

Шарън Крендъл стоеше пред него. Беше изритала обувките си и в момента събуваше чорапогащника си. Мина покрай него, без да каже нито дума, след което завърза единия край на чорапогащника за счупената брава на вратата.

Бери грабна другия край и разтегна чорапогащника по цялата му дължина. Огледа се, като се опитваше да намери нещо, за което да го завърже. В пролуката на притворената врата се появиха пръсти и ръце, които се опитваха да я отворят. Бери опъна чорапогащника и вратата прилепна плътно към касата.

Забеляза някаква скоба на лявата стена. Промуши чорапогащника през нея и го опъна толкова здраво, че разтегнатата докрай материя заприлича на дълго, тънко въже. Бери бързо направи здрав възел, а след това се подпря тежко на пилотското място. Цялото му тяло трепереше. В гърлото му се надигна неконтролируем смях.

Шарън се хвърли в прегръдките му и двамата останаха така, като притискаха един към друг разтрепераните си тела и полагаха усилия да не избухнат в плач или смях.

Линда Фарли колебливо пристъпи, а след това се затича и обви ръце около тях.

Бери погледна към вратата. Пролуката сега беше по-малка от инч и никой не се опитваше да промуши пръсти през нея. Синьо-зелената боя на вратата бе цялата оплискана с кръв. Той притисна Шарън по-силно.

— О, Господи, Шарън, добра идея… Господи, ние… Крендъл бързо поклати глава и избърса сълзите си.

— Истинска глупачка съм, че не се сетих по-рано.

— Аз също — отвърна Бери.

Помисли си, че това е индикация за състоянието на ума му. Вродената му предприемчивост започваше да му изневерява. Запита се дали пък не бе преценил погрешно намеренията на хората в Сан Франциско.

Отдръпна се от Шарън и Линда и погледна ръцете си. Целите бяха покрити с кръв. Забелязваха се още парчета зъби и човешка плът, полепнали по кожата му. Сивият килим край вратата бе подгизнал от кръв. Шокът започна да отминава и Бери почувства, че стомахът му се бунтува, а тялото му отново трепери. Със залитане се приближи до пилотското място, седна и се опита да се овладее.

Линда седна на допълнителната седалка в кабината и се захлупи върху малкото бюро край стената, заровила лице в ръцете си. Шарън застана зад момичето и започна да гали косата му.

Измина цяла минута, преди Бери да вдигне очи към видеодисплея. Прикова поглед в новото съобщение, което стоеше на екрана в очакване да бъде прочетено. ДО ПОЛЕТ 52: ИЗПЪЛНЕТЕ ЗАВОЯ СПОРЕД ИНСТРУКЦИИТЕ. СИСТЕМАТА ЗА САТЕЛИТНА НАВИГАЦИЯ НЕ Е ОТ ЖИЗНЕНОВАЖНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА КУРСА КЪМ ХАВАИТЕ. ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛЕТИТЕ КЪМ ОСТРОВИТЕ, ЩЕ СЕ ЗАЕМЕМ С ИНСТРУКТАЖА ВИ ОТНОСНО НАВИГАЦИОННИТЕ МЕХАНИЗМИ И УПРАВЛЕНИЕ. РАЗБРАХМЕ, ЧЕ В ПИЛОТСКАТА КАБИНА СТЕ ОСТАНАЛИ ТРИМА ОЦЕЛЕЛИ. ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СТЕ ПОЛУЧИЛИ СЪОБЩЕНИЕТО.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

На Бери му се струваше, че тонът на последните съобщения бе променен — сякаш бяха изпратени от друг човек. Той обаче съзнаваше, че по всяка вероятност разликата се крие в това, че самият той вече гледаше на тях по друг начин.

Шарън прескочи опънатия чорапогащник и се надвеси над стола на Бери. Погледна към съобщението. Беше решила, че щом ще се доверява на Бери, ще го направи безрезервно — без опасения и колебания.

— Какво смяташ да правиш?

Бери продължи да се взира в съобщението. Решението на диспечерите му се струваше очевидно погрешно. Ако само можеше да поговори с тях по радиото, ако можеше да чуе гласовете им, вместо да чете написаните им думи. Спомни си, че почти бе изпаднал в паника, когато бе разбрал, че са останали без връзка със земята, и си даде сметка, че трябва да е благодарен за възможността да осъществява контакт, пък бил той и писмен.