Нелсън Демил - Катедралата

— Ела с мен — заповяда й.

Дълга тройна колонада преминаваше по цялата северна страна на катедралата — неосветена галерия от прашен камък с вентилационни тръби. Дълъг около двайсет фута прът стърчеше напред от парапета над главния неф и на него се развяваше жълтобялото папско знаме.

Мегън се обърна към Аби Боулънд, облечена в къса пола и синя прилепнала блуза на клакьорка от училището на Майка Кабрини — място, за което никоя от тях не беше чувала допреди седмица.

— Това е твоят пост — каза Мегън. — Помни, че трябва да използваш ракетата, в случай че видиш „Сарацин“, или не знам как ги наричат тук, да влиза през входа, за който отговаряш. Снайперът е за по-близка защита, ако видиш да влизат в кулата и да се качват нагоре. Или за да пръснеш собствения си мозък, ако се наложи. Имаш ли въпроси? Не? — Тя огледа момичето от горе до долу. — Трябваше да помислиш за някакви дрехи. Тук горе ще бъде студено през нощта — и Мегън отново се върна в кулата.

Аби Боулънд свали от рамо снайпера и го остави до ракетомета. Събу тесните обувки и разкопча блузата, която ограничаваше движенията й. Погледна през окуляра на снайпера, наведе го и огледа в различни посоки. Дойде й на ум, че вместо да освободи съпруга си, Джонатън, може самата тя да свърши в затвор от тази страна на атлантика, на твърде огромно разстояние, за да могат да сплетат пръсти през бодливата тел на Лонг Кеш. Разбира се, можеше също и да умре, което сигурно щеше да е по-добре и за двамата.

Мегън Фицджералд продължи да изкачва стъпалата на камбанарията и свърна в страничен коридор. Откри шнура на лампата и я светна. Пред очите й се разкри част от огромния таван. Над гипсовите му решетки минаваха тесни дървени мостици, които се губеха в тъмнината по-нататък. Четиримата с нея минаха бързо по мостиците и запалиха светлините в студения, миришещ на мухъл таван.

Сега Мегън видя десетте покрити с решетки капандури над главите им. Капандурите водеха към настлания с плочи покрив. На определени интервали по пода имаше малки лебедки, с които полилеите можеха да се свалят надолу за почистване и поддръжка. Тя се обърна и се приближи до големия сводест прозорец. Ажурни украси от камък от външната страна на катедралата скриваха отчасти гледката. Малките стъкла бяха покрити със слой мръсотия. Тя изтри с ръка малка част от стъклото и погледна надолу към Пето авеню. Участъкът пред катедралата беше вече почти пуст, но полицията все още не бе успяла да разпръсне тълпите на пресечките от двете страни. Срещу светлината на уличните лампи се виждаше падащата суграшица. Лед покриваше улиците и тротоарите и се събираше върху раменете на Атлас.

Мегън вдигна поглед към сградата на центъра „Рокфелер“, който се намираше точно срещу нея. Двете странични крила на сградата бяха по-ниски от тавана на катедралата и тя успя да види как хората се движеха по леда или стояха сгушени до огромните бетонни кашпи с оголени храсти и дървета. Униформените полицаи не носеха автомати и тя разбра, че катедралата все още не е обкръжена от Специалните сили за борба с тероризма, или както евфемистично ги наричаха в Ню Йорк — корпус за бързо реагиране. Не видя и войска и си спомни, че американците рядко се обръщаха за помощ към армията.

Отново се обърна към тавана. Останалите четирима бяха разтворили куфарите и поставяха по мостиците купчини свещи през еднакви разстояния. Мегън извика Джийн Кеърни и Артър Нолти.

— Намерете пожарникарските брадвички, отсечете дървета от мостиците и ги натрупайте на клади около свещите. Отрежете пожарните маркучи и опънете жицата за полевия телефон. И не се мотайте! Мълинс и Дивейн да вземат по една брадва и да дойдат с мен.

Тя излезе от тавана, последвана от двамата мъже, Доналд Мълинс и Рори Дивейн, които се бяха представили за полицаи от Специалните служби. Продължи да се изкачва нагоре към камбанарията. Мълинс носеше макара с телефонен кабел, който опъваше по земята. Дивейн носеше оръжията и брадвите.

Артър Нолти предложи цигара на Джийн Кеърни. Огледа жълтозелената й униформа на стюардеса от „Еър Лингъс“.

— Много си секси. Богохулство ли ще бъде, ако го направим тук? Как мислиш?

— Нямаме време.

— Имаме всичкото време на света. Но е адски студ. Ще ни трябва нещо сгряващо. И понеже алкохолът не е позволен, тогава ни остава…

— Ще видим. Божичко, Артър. Ако жена ти… Какво ще стане, ако успеем да я измъкнем от Арма?

Артър Нолти пусна рамото й и погледна настрани.