Дейвид Морел - Единственият оцелял

Джейми хвърли поглед към купата на котлона.

— Смяташ ли, че вече е достатъчно изварено?

— Десет минути. Ако микробите не са измрели досега…

— Спри душа.

Джейми попи раната с марля, после я намаза с бетадин против микроби, който бе купила от магазина за домашни потреби. Улеят на раната изглеждаше достатъчно чист, за да не става нужда да кара Кавано пак да стиска зъби от болка, като й сипе кислородна вода. Затова я намаза само с антибиотик. След това изтича до котлона и с помощта на щипци, предварително натрити със спирт, извади иглата и кордата от кипящата вода. Заедно с дезинфекцирани ножици, тя ги отнесе до ваната и ги сложи на постланата до нея стерилна марля.

— Трябвало е да станеш медицинска сестра — отбеляза той.

— Да, винаги за това съм си мечтала. Да кърпя огнестрелни рани. Напълно ли си сигурен, че трябва да го направим?

— Раната трябва да се затвори, а превръзката не може да направи това.

— Ами тогава защо не опитаме да я защипем с телбод?

— Много смешно.

— Смей се ти. — Джейми клекна до ваната. — Колкото и да внимавам, ще те заболи.

Лицето на Кавано бе изпънато, каквито бяха и нервите му.

— И друг път са ми го правили.

— Представям си.

— Но оня, дето ми го правеше, не беше хубав като теб.

— Продължавай да ме четкаш. И ми говори все такива хубави неща, докато работя.

— Мъжко момиче си ти.

— И ти си мъжко момче. — Джейми заби иглата.

Кавано се събуди от мекото подрусване на колата. По тавана пробягваха светлини от колите, с които се разминаваха, но той за момент не можа да разбере къде е. После видя, че лежи на задната седалка върху одеяло, което Джейми бе купила от магазина, както и калъфките за предните и задните седалки, купени от нея пак оттам и предназначени да скрият кървавите петна по тапицерията, оставени от него. Колата бе чисто нова, но вече бе започнала да прилича на боклукчийска. Това му се стори забавно.

— Къде сме? — промърмори той.

— Чух те, че се размърда. На юг от Пукипси. Добре ли спа?

— Да.

Той се изправи бавно. Светлините от отсрещното движение дразнеха очите му.

— Как е рамото?

— Схванато. Припаднах ли?

— Припадна.

— А пък викаш, че съм мъжко момче.

— Жаден ли си? Водата е на пода в краката ти.

Кавано се вгледа и видя очертанията на бутилките. Той се пресегна и отвори една.

— Гладен ли си? — попита Джейми.

— За слаба жена като теб, доста често мислиш за ядене.

— Е затова сега няма да получиш понички.

— Понички ли?

— С шоколадово покритие. Не можеш да очакваш от мен да карам цяла нощ, без да ям нещо за разсънване.

— Колко е часът?

— Около един.

— Лесно ли почисти стаята в мотела?

— Без грешка. Направих каквото ми каза и натъпках всички кървави кърпи в торбичките за боклук, които купихме от магазина. И ги хвърлих в един казан за боклук до някаква строителна площадка. Името на мотела не е написано на кърпите, така че никой няма да може да ги свърже с нас.

— А пръстови отпечатъци?

— Избърсах стаята старателно и оставих ключа с бакшиш, както ти ми каза.

Кавано се загледа в неособено натовареното движение.

— Уморена ли си?

— Почвам вече да се уморявам.

— Намери някъде да спреш да се сменим. И аз ще покарам малко.

— Ще можеш ли?

— Мога да карам с дясната ръка. Влезем ли в Ню Джърси, ще намерим някой мотел.

— И после?

— Веднага щом приключа с организацията, тръгвам да търся Прескот.

— Боже господи, какво е станало с тая кола? — попита бояджията.

Въпросът бе риторичен. Целият таурус бе наплескан със зелена боя.

— Хлапашка работа — отвърна Кавано, макар че лично той бе свършил тази работа. — Оставяш си колата на улицата за половин час, излизаш и ето какво виждаш.

— Но тя цялата трябва да се пребоядиса.

— На мен ли го казваш. От представителството заявиха, че застраховката не включва вандализъм. И искат цяло състояние да я пребоядисат.

Бояджията изведнъж наостри уши.

— Колко?

Кавано назова толкова висока цифра, че бояджията щеше да изглежда като пладнешки обирджия дори и с евентуална отстъпка.

— А как ще ви прозвучи, ако ви предложа да го направя със сто и петдесет долара по-евтино?

— По-добре, отколкото ми искаха. Но работата трябва да стане бързо.

— Разбира се, разбира се. Какъв цвят я искате? Оригиналния тъмносин?

— Откакто го избрах тоя цвят, жена ми щеше да ме убие. Каза, че сивият й стоял много по-добре.