Дейвид Морел - Единственият оцелял

Вратата долу изведнъж се отвори докрай. Отдръпнал се да погледне от подходящ ъгъл, Прескот би могъл да разбере, че Кавано не лежи прострелян на пода. Тъй като бе невъзможно асансьорът да се задейства отвън, без да се влезе вътре, да се затвори вратата и да се дръпне решетката, на Прескот нямаше да му отнеме почти никакво време да разбере, че Кавано сигурно се е промъкнал през отвора в тавана на кабинката. Трябваше само да вдигне цевта нагоре, да натисне спусъка и…

Тъй като имаше нужда и от двете си ръце, Кавано отново набута фенерчето в джоба на сакото си. С тупкащо от болка рамо, той хвана стоманеното въже и се заизтегля нагоре. Стигнал до таванските помещения, Кавано се стисна с дясната ръка за въжето и протегна лявата към вратата. С отчаяно усилие той я натисна, отвори я, хвана се за касата с едната, а след това и с другата ръка, и едва потиснал болезнения стон, се изтегли в потъналия в мрак таван.

От направената гимнастика фенерчето се измъкна от джоба му. Веднага след като изтропа долу, таванът на кабинката стана на решето от изстреляния отдолу откос. Куршумите се забиха в тавана на асансьорната шахта, но Кавано вече се бе изтърколил от вратата, удряйки се в нещо, което му заприлича на куфар. Той го грабна и с трескави движения го набута в шахтата. Като чуеше падането му, Прескот можеше да си помисли, че го е улучил и че това, което е паднало, е тялото му.

Последният откос обаче не бе заглушен. Съседите вероятно ще го чуят и ще звъннат в полицията, помисли си Кавано.

Това бе първата грешка, която Прескот бе направил. Дори и да нямаше пожар, той повече не можеше да си позволи да остане тук. Но тъй като на това отгоре имаше и пожар, трябваше да си тръгне моментално, иначе рискуваше да попадне в клопка. Съседите сигурно вече бяха видели дима от къщата и бяха позвънили на пожарната. Въпреки шума от пожара, на Кавано му се стори, че някъде отдалеч вече се чува едва доловимият вой на сирените — още една причина Прескот да се измъква по най-бързия възможен начин.

Проснал се на прашния под и разтривайки гърба си там, където го бе ударил, Кавано поемаше въздух без дим, макар че скоро вече и тук нямаше да е така. За да забави това, той затвори вратата към асансьорната шахта, спирайки притока на кислород надолу. До този момент отдолу идваше слаба и потрепваща светлина и Кавано изведнъж се оказа неподготвен за почти абсолютния мрак, в който попадна. Сивата светлина на деня едва си пробиваше път през зацапаните миниатюрни прозорчета. В никакъв случай не би могъл да се промъкне през тях. Единственият начин бе капандурата на тавана.

Да, но под нея дали нямаше да го чака Прескот с готов за стрелба автомат? Отвън сирените сякаш звучаха вече по-наблизо. Трябва да приема, че е решил, че ме е убил, и си е тръгнал, помисли си Кавано. Иначе още малко — и пожарът няма да ме пусне да изляза.

Адаптиралото се към мрака зрение различи някакви едри форми недалеч от него, които Кавано помисли за големи кашони. До тях имаше изправен човешки силует — манекена на шивачката. Знаеше, че капандурата излиза на площадка на стълбите от втория етаж и за да я отвориш оттам, трябваше да я дръпнеш надолу и тя падаше, като в същото време от нея се разгъваше дървена стълба. Опитвайки се да се ориентира, той се помъчи да познае в коя посока е вратата. Докато през цепнатините в шахтата се процеждаше дим, Кавано я заобиколи пълзешком. Опипвайки пътя си, ръцете му изведнъж напипаха дървената стълба, сгъната върху капандурата. Сега трябваше само да натисне и…

Ами Прескот? Ако съм сгрешил и сега той ме чака отвън?

Кавано бе подгизнал от пот. Зад себе си чувстваше настъпващата жега. Извърна глава и видя, че през цепнатините вече прозират потрепващи пламъци. Сирените се чуваха съвсем ясно.

Прескот си е отишъл! Просто трябва да си е отишъл!

Кавано натисна капандурата.

Нищо не се случи.

Той натисна по-силно. Никакъв резултат.

Сигурно натискам откъдето не трябва, помисли си той. Сигурно натискам откъм пантите.

Той припълзя до другия край и натисна силно надолу.

Капандурата продължаваше да не помръдва от мястото си.

Задавяйки се от праха, който бе вдигнал, той огледа капандурата от единия до другия край. Пламъците, облизващи асансьорната шахта, вече бяха достатъчно ярки, за да види, че първия път бе натиснал там, където трябва. Пантите бяха от другата страна — там, където бе натиснал втория път. Виждаха се съвсем ясно. Той трескаво припълзя пак към края без панти и натисна надолу с всичка сила — но капандурата изобщо не помръдна. От външната страна явно имаше резе, което не й позволяваше да се отвори самичка.