Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано насочи фенерчето именно към прага на тази врата, с изумление виждайки дима, бликащ отдолу, и слабите проблясъци през цепката. Той докосна топката, която бе леко затоплена. Някаква част от съзнанието му панически закрещя бягай! Друга част обаче изстена Карен! И го накара да бутне вратата.

Пожарът вътре почти го заслепи. Но не в него впери поглед Кавано. Обрамчена от пламъци, мятащи се бясно из цялата апаратура наоколо, поглъщащи компютри и принтери със зловещ пукот и съскане, в средата на този ад седеше Карен и го гледаше. Отпусната в инвалидната количка и приличаща на фея, червенокосата жена бе неподвижна, притиснала ръце към гърдите си, с широко отворени и немигащи очи и разкривено от ужас лице. Бузите й бяха толкова бледи, че луничките по тях приличаха на кървави точици. Беше само на четирийсет години, но разкривените черти на лицето й й придаваха вид на осемдесетгодишна.

Кавано набута фенерчето в един от джобовете на сакото и се спусна към Карен, но пламъците стигнаха до нея, преди той да успее да протегне ръце и да я измъкне. Не че би променил нещо, ако бе успял да го направи. Карен седеше в количката си, без да помръдне, без да усеща обгърналите я пламъци.

Мъртва.

Но как, запита се Кавано, отдръпвайки се от огъня. Не бе видял никакви рани по нея, никакви травми по лицето, никаква кръв, никакви черни следи по гърлото. Начинът, по който притискаше ръцете към гърдите си с все сила, може би сочеше, че е получила инфаркт.

Пламъците се засилваха. Отстъпвайки в коридора, Кавано забеляза, че най-силно те бушуваха в един ъгъл зад фотографската апаратура, в ъгъла на стената с пода, сякаш там някъде бе станало късо съединение, запалило малък огън, който по-късно е набрал сила и се е разпространил по цялата стая. Прескот сигурно бе използвал някой контакт в стената да го даде на късо, за да изглежда така, че пожарът сякаш е започнал случайно. Кавано не бе подушил дим, като влезе в къщата, защото на огъня му е трябвало малко време, за да обхване тапетите и всичко останало. Ех този Прескот, как обича да използва пожара като оръжие, мина му през ума.

С раздразнени от дима дробове, Кавано се спусна по коридора и заизкачва стълбите на бегом. Изведнъж, съвсем необяснимо и не на място, той изпита желание да спре. Страхът, който го бе обхванал преди малко, го разтърси още по-силно от преди. Сърцето му биеше бясно. Гърдите му се надигаха и спадаха с такава скорост, че дробовете му сякаш щяха да се спукат.

Бий се или бягай. Не искаше нищо друго освен да избяга далеч от пожара, но докато се колебаеше на стълбите — почти парализиран от ужас, — вдигна глава нагоре и накрая разбра защо инстинктът му го е спрял. Когато слизаше надолу, бе оставил вратата отворена.

Сега тя бе затворена.

Прескот се е забавил, за да се убеди, че пожарът ще се разпространи — Кавано бе сигурен в това, както бе абсолютно сигурен, че вратата ще бъде заключена, ако се качи догоре и се опита да я отвори. Той се закашля и усети жегата в гърба си.

Изтичай бързо горе и я разбий, мина му през ума.

Ами ако Прескот е решил да стои тук до последната минута? Ами ако още е с пушката на Роберто? Иска наистина това тук да изглежда като нещастен случай, но ако му се наложи, ще стреля, без да му мигне окото.

Кавано отстъпи назад по стълбите. Обръщайки се, видя как огънят бързо се разпространява от работния кабинет на Карен. Дръпна вратата на асансьора и с облекчение откри, че облицованата с дъбова ламперия кабинка е долу. Като човек, чиито крака са в добро състояние и който бърза, Прескот се бе качил горе по стълбите.

Кавано извади фенерчето от джоба си и с трескави движения го насочи към тавана на кабинката. Забелязал люка в тавана й, той отново изпита облекчение. За разлика от асансьорите в големите сгради, този беше съвсем скромен по размери и отворът в тавана можеше да се стигне само като протегнеш ръце.

Дано шумът от пожара да заглушава звука от отварянето на люка, каза си той. Кавано затвори вратата на асансьора под носа на пламъците и дръпна решетката. Колкото и да се стараеше да направи това безшумно, металните пръчки изскърцаха в релсичките горе и долу и той се помоли шумът от пожара да е заглушил и този звук.

В тясното пространство хрипливото и трескаво дишане на Кавано екна по-силно. Лицето му бе мокро от пот. Асансьори. Той мразеше асансьори. Никога не знаеше какво може да стане с тази техника, нито пък какво го очаква в другия край, когато вратите се отвореха.