Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Как?

— Той е един от най-естествените елиситори, който съм виждал през живота си.

Джейми знаеше какво означава този термин — човек, който има вродена способност да измъква информация от хората, без изобщо да дава вид, че го прави.

— Представи си, че работиш в отдел „Информация“ на банката — каза Кавано. — А аз съм Прескот и ти се обаждам по телефона. — Той си преправи гласа така, че да звучи нетърпеливо. — „Става дума за сметка номер пет пет седем шест три. С жена ми се оженихме преди три месеца. Тя се обади във вашия отдел, за да смени името и адреса си, но оттогава не е получила от вас нито едно месечно банково извлечение. Вече няколко пъти се опитвам да вляза във връзка с банката. По дяволите, няма ли някой там, който да помогне? Сметката трябва да е на името на Карен Уошбърн“.

На Джейми й бе необходима само секунда, за да предположи какво би отговорил смутеният банков чиновник.

— „Не, сър, Карън Атъртън“.

— „Това й беше името, преди да се омъжи за мен, по дяволите! А адресът е Крествю Лейн 444“.

— „Не, сър, Моргън Авеню 256“.

— „Там живееше преди, за бога! Ето защо банковите ви извлечения не идват. Бихте ли се погрижили да нанесете промяната?“ — Кавано отново заговори с нормален тон. — Видя ли колко е лесно?

— Мислиш ли, че Прескот е толкова ловък, че да манипулира хората така?

— По дяволите, той и мен изработи. А онова, което най-много ме прави да се чувствам като глупак, е, че аз почти го харесвах. В склада той се бе уплашил до смърт, но нито веднъж не загуби самообладание. Правеше всичко, каквото му наредя. В бункера не би подпалил пожара, ако не се е чувствал абсолютно сигурно сгащен отвсякъде. Трудно ми е да си представя колко кураж му е бил необходим, за да се опита да ни убие.

— Кураж ли? — озадачено попита Джейми. — Ти говориш така, сякаш му се възхищаваш.

— Да му се възхищавам? Аз го мразя така, както не съм мразил никого в живота си.

Тежестта на изречените от Кавано думи ги накара да замълчат за момент.

— Къщата е зад ъгъла — каза той тихо.

Джейми сви по друга улица със същите големи дворове и внушителни къщи. Отнякъде се чуваше приспивният шум на малка сенокосачка.

— Онази там — посочи той. — Викторианската.

Това бе постройка на два етажа и половина, с кулички, фронтони и дълга и обширна веранда, боядисана в бяло.

— Спри малко по-нататък. — Кавано се изхлузи надолу, за да не го забележат. — Достатъчно далече, че ако Прескот е в къщата, да не види колата.

— Защо до стъпалата към верандата има и скосена пътечка — попита Джейми, докато минаваха покрай къщата.

— Карен е в инвалидна количка. Автомобилна катастрофа.

— И въпреки това решава да живее във викторианска къща на два етажа и половина?

— Всъщност къщата устройва Карен чудесно. Вътре има ремонтиран асансьор, произведен през двайсетте години на миналия век. Минава от етаж на етаж без никакви проблеми. Може да използва тоалетната и да влиза във ваната без чужда помощ. Именно това ме притесни, когато ми отговори телефонният й секретар. Обикновено отговаря тя.

— Освен ако не е излязла.

— Може. Ами ако не е?

— Обади се на полицията. Кажи им, че има опасност за живота на един от живеещите в квартала.

— Полицията има сложна техника за установяване самоличността на този, който се обажда. Проследяват обаждането и стигат до мобилния ти телефон дори и да си блокирал номера. Ако тук наистина има нещо, после ще те издирят и ще те свържат с него.

— Тогава им се обади от обществен телефон.

— Какво внимание ще обърнат пък на това? — попита Кавано. — Няма ли да решат, че някой си прави майтап? Или ще пристигнат веднага? Или пък ще изчакат, докато намерят удобна патрулка? И ако никой не им отвори, дали ще разбият вратата, само за да се уверят, че вътре всичко е наред? И ако всичко наистина е наред, няма ли да започнат да си задават въпроси за какво служи тая техника за печат и за какво са тия празни документи? Не. Карен е в опасност сега. Няма време да се опитваме да убеждаваме полицията. Трябва аз да свърша това.

— Говориш така, сякаш за теб тя е по-важна, отколкото обикновена колежка май, а?

— Тя е сестра на един човек, с когото бяхме приятели в Делта Форс.

Видът на Джейми обаче даде ясно да се разбере, че това не е достатъчна причина.

— Казваше се Бен — продължи той. — Изтече му кръвта, докато го изнасях от една акция.

Джейми го гледаше изпитателно.

— Карен му беше единственият близък човек. Обещах му да се грижа за нея.