Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Тогава да се погрижим да спазиш обещанието си.

Джейми направи обратен завой в края на пресечката и спря колата с предницата към къщата. Двамата с Кавано слязоха от колата.

— Не бива да идваш с мен. — Бронежилетката му тежеше под ризата и спортното сако.

— Но…

— Ако Прескот е вътре, нещата могат много бързо да загрубеят.

— Мога да ти помогна нещо.

— Ако имах пистолет за теб… — Кавано я бе научил как да борави с оръжие. — …може би. Но не мога да ти позволя да рискуваш живота си, без да имаш с какво да се защитиш. Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да седнеш в колата с телефон в ръка. Ако ти се обадя и викна за помощ…

— Ще натисна газта до дупка и ще вляза в къщата. Ако трябва, даже ще кача колата на верандата.

— Чудесно. — Той й се усмихна и внимавайки за раната, лекичко я притисна към себе си.

— Само преди минутка говореше за храбри изпълнения. Не разбирам как… Не те ли е страх да влезеш вътре?

— Страх ме е за Карен. Единствено за нея мисля в момента.

Залязващото слънце хвърляше дълги сенки. Концентрацията на Кавано правеше къщата на Карен да изглежда по-голяма от останалите — нямаше откъде да се промъкне вътре, без да бъде видян от съседите, които вероятно веднага щяха да звъннат на полицията. Затова можеше да мине само през входната врата, все едно че идва на гости.

Забеляза, че въпреки настъпващия здрач в къщата не свети нито една лампа. Това можеше да е лош признак или пък просто означаваше, че Карен не си е вкъщи, че някой приятел може да е минал и да я е завел някъде, на кино например. Това би обяснило също така и защо Карен не се обажда.

Но тя вероятно би оставила някои лампи светнати или пък на таймер, така че, като се върне, в къщата да не е тъмно.

Той стигна до къщата и продължи напред по тротоара, минавайки покрай грижливо окосената ливада на път за широката веранда. Бе готов веднага да потърси прикритие, ако видеше и най-малкото подозрително движение.

Качвайки се по стълбите, той се почувства уязвим, но знаейки, че никога няма да си прости, ако не спази обещанието си към убития си приятел, той си наложи да продължи. Пъхайки ръка под сакото и отпускайки я върху пистолета, той надникна през стъклото, оформящо горната третина на входната врата.

Успя да види само тъмен коридор. Натисна бравата на вратата по-скоро по навик и се изненада, когато тя се отвори. Имаше ли някакъв смисъл в това жена в инвалидна количка да оставя вратата си отключена?

Той извади пистолета и се вмъкна вътре. Раненото рамо го заболя, когато вдигна оръжието пред себе си с две ръце и го насочи последователно към потъналия в здрач коридор, към стълбището отстрани, към стаята вдясно и към тази вляво.

Внимавайки да не вдига шум, той посегна с едната ръка назад и затвори вратата. Задържа дъха си и се ослуша, но не чу нищо друго освен пълна тишина. Къщата беше празна, но това впечатление не означаваше нищо.

Откъде да започна? Отне му само секунда, за да разбере коя стая да провери най-напред. Той тръгна бавно и предпазливо по коридора, пристъпвайки с малки крачки, за да е сигурен в равновесието си, като през цялото време държеше пистолета насочен напред с две ръце. Фокусира зрението си така, че широкото улейче на мерника над ударника да обрамчва от двете страни връхчето на мушката в края на цевта. Това връхче бе направено от тритий, който излъчваше слаба зеленикава точица на фона на околния здрач. Невидима отпред, тази точица се виждаше идеално откъм Кавано и му даваше възможност, без да напряга зрението си, да е винаги на равна мушка в тъмнината.

Той подмина една врата, която остана от дясната му страна — входа към асансьора, за който бе разказал на Джейми, — стигна до края на коридора и огледа кухнята, в която имаше тухлена камина и модерна готварска печка, имитация на чугунените печки от едно време. Извръщайки се към вратата, но без да застава пред нея, той посегна отстрани и врътна топката, замирайки при скърцането, което се раздаде от това действие, и дръпна.

В къщата цареше пълна тишина.

Притиснал гръб отстрани до вратата, Кавано пое дъх — едно, две, три, — задържа дъх — едно, две, три, и издиша — едно, две, три, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето и дишането си.

Рязко се извъртя пред отворената врата и насочи пистолета надолу по стълбите към мазето. Сенките долу бяха по-тъмни от тези в кухнята, но в тях нищо не помръдна.

Знаейки, че Карен държи фенерче в едно чекмедже вдясно от коридора, Кавано отиде и тихо го извади. Приведе се и с лявата си ръка вдигна фенерчето над главата си, насочвайки го надолу по стълбите. Когато светнеше, ако долу имаше човек, той щеше да стреля по фенерчето, предполагайки, че това е центърът. А през това време на Кавано щеше да му се открие възможност да стреля по пламъка от дулото.