Обаче никой не стреля.
Той отново замря и се ослуша. Къщата бе абсолютно тиха.
Заслиза надолу и под тежестта му едно от стъпалата скръцна. Шумът го шибна по опънатите нерви като камшик. Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.
Той продължи надолу.
Неочаквано единият крак на Кавано като че ли започна да отмалява. След това стомахът му се преобърна. Това е реакция на пренапрегнати мускули, готови всеки момент да влязат в действие, каза си той. Сърцето просто изпомпва повече кръв — това е всичко.
Обаче в същото време в ноздрите го удари слаба, но неприятна миризма и от нея сърцето му заби като че ли още по-бързо. Цялата ситуация му се стори позната, но не можа да си припомни откъде и не смееше да се разсейва, за да рови из паметта си. Трябваше да се съсредоточи върху това какво ще намери долу в мазето.
Слязъл до средата на стълбите и пристъпвайки с още по-голямо внимание, за да не губи равновесие, той усети, че краката му отмаляват все повече. Неприятната миризма леко се бе засилила. Ръцете му се разтрепераха и прицелването стана невъзможно.
Адреналинът е мой приятел, каза си той. Краката ми отмаляват, защото са готови всеки момент да се задействат като освободена пружина. Сърцето ми бие по-бързо, защото мускулите ми имат нужда от повече кръв. В стомаха ми пари поради химическите промени, протичащи в организма ми — гликозата и мастните киселини, които черният ми дроб произвежда, за да имам енергия на момента. Белите ми дробове пъхтят като мехове, за да имам достатъчно кислород, когато ми потрябва.
Знаеше, че това, което в момента изпитва, е така наречената реакция „бой или бяг“. Но да побегнеш означаваше паника, а той нито веднъж в живота си — особено пък в бой — не бе изпитвал порив да побегне.
Освен сега.
Какво става с мен, запита се Кавано, стигайки края на стълбите. Докато неприятната миризма караше ноздрите му да се присвиват още по-нервно, някаква част дълбоко в съзнанието му се гърчеше и му крещеше да изхвърчи нагоре по стълбите и да се измита от къщата преди…
Преди какво?
Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.
Обаче Кавано не можеше вече да задържи ритъма. Колкото и да опитваше, дишането му се ускори до такава степен, че бе на ръба да изгуби самообладание. Главата му се замая. Лъчът на фенерчето затрепери неудържимо, но той го насочи заедно с пистолета към тъмния коридор — точно повторение на този над него. Спомни си за електрическия ключ от лявата му страна, но не смяташе да го включва, защото искаше с фенерчето да заслепи евентуалния си противник. Раната го болеше, защото в лявата си ръка, протегната на височината на рамото встрани от него, държеше фенерчето, за да не позволи на евентуалния изстрел да го удари в жизненоважен орган. Тъй като бе застанал обратно спрямо горния коридор, играещият непрекъснато лъч освети вратата на асансьора, която тук му се падаше вляво. По-нататък го чакаше друга затворена врата, а отдясно — още две.
Неприятната миризма се засилваше с всяка неохотна стъпка напред по коридора. Стомахът му се бе разбунтувал до такава степен, че се уплаши да не повърне. Краката му се огъваха. Тялото му заплашваше да се свлече на пода с опрян на стената гръб, със свити към гърдите колене и отпуснати встрани, треперещи неудържимо ръце.
Ужасен от перспективата да бъде подведен така от собствените си нерви, Кавано се наруга безмълвно. С подгизнали от пот дрехи, той се постара да си спомни всички ругатни, които едно време му бяха отправяли инструкторите, всяка команда, всеки научен с болезнено старание урок.
Мамка му, адреналинът е мой приятел!
Принуждавайки съзнанието си да мисли за Карен, за обещанието, което бе дал, той направи още една колеблива крачка по тъмния коридор. И изведнъж се сети защо неприятната миризма му е позната. Складовете. Бе я усетил — наистина в по-поносима форма — в изоставената сграда, където се бе крил Прескот. Когато я подуши, като се качваше по стълбите, водещи към скривалището на Прескот, изпита необясним страх и предчувствия, които едва не го бяха накарали да се върне в колата и да си тръгне. Но онези предчувствия бяха нищо в сравнение с ужаса, заплашващ да го погълне сега. Ако не бяха дългогодишните тренировки и силната му воля, досега къщата да бе отдавна зад гърба му.
Прескот!
Копелето е било тук!
На Кавано му замириса на още нещо. Опитвайки се да налучка източника на миризмата, той насочи треперещия лъч на фенерчето към пода пред него. Вратата малко по-нататък отляво водеше към малък склад. Точно срещу нея бе вратата на тоалетната. А тази, точно до него от дясната му страна, водеше към работния й кабинет, където си държеше цифровите фотоапарати, компютрите и специалните принтери.
Читать дальше