Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Какво?

— Задният двор… Врата.

Докато се олюляваше из задния двор, относително чистият въздух разсея мъглата в съзнанието му. Джейми вървеше до него и го подкрепяше.

Откъм предната част на къщата долитаха виковете на пожарникарите. Ръмжаха двигатели. Гърмяха разтягащи се стълби и развиващи се маркучи.

Задният двор бе обширен. Сенките станаха по гъсти, когато отминаха двете дървета. Светлината от пожара щеше да стигне и дотук, но засега тъмнината бе на тяхна страна и никой нямаше да види живия плет, в който се белееше врата.

— Карен накара да й я монтират… — Кавано си пое дъх. — …за да може момчето от къщата зад нейната… — Отново трескаво поемане на дъх. — …да вкарва косачката.

— Ами ако е заключена?

— Ще се опитаме да я прескочим.

Вратата обаче се отвори. Към тях се спуснаха мъж, жена и едно момче тийнейджър.

— Какво стана? Добре ли сте?

— Бях на гости на Карен — едва продума Кавано. — Изглежда, започна зад стената. Толкова бързо се разпространи… Едва успях да се измъкна.

— А Карен?

— В мазето. — Кавано продължи да върви напред с несигурна походка през задния им двор. Сакото скриваше пистолета му. — Не можах да стигна…

— Чухме изстрели.

— Кутии боя. Кажете на пожарникарите да се опитат да измъкнат Карен.

Семейството се втурна към къщата на Карен. Пожарът очертаваше силуетите им на фона на мрака.

— Погрижете се за вашата къща — каза Джейми зад тях, но само жената се обърна.

— Какво?

— Напръскайте покрива с вода, за да не могат искрите да запалят и вашата къща.

Жената побледня. После се спусна към маркуча, свързан към външната чешма на двора.

Докато усърдно поливаше покрива на къщата си, съседите се струпаха в задния им двор и без да обръщат внимание на Кавано и Джейми, впериха погледи в пожара.

Вървейки по тъмната улица отвън, Кавано се постара да ходи нормално изправен, сякаш му нямаше нищо. Изведнъж зад него проблеснаха фарове на кола, идваща откъм пожара. Опасявайки се да не е полицейска кола, той се прикри в сянката на една къща.

Но вместо характерния за полицейската кола силует със стойката за бурканите над тавана, той видя най-обикновените очертания на таурус, идващ насам с нормална скорост. Върна се на тротоара.

Джейми спря до него, той отвори вратата и се отпусна на дясната седалка.

Тя продължи напред със същата нормална скорост, с която бе дошла.

— Има ли проблеми при прибирането на колата? — попита Кавано.

— Напротив. От полицията се зарадваха, като видяха, че тръгвам, защото отварях място за още една пожарна. Ранен ли си?

— Раната отново се отвори.

Известно време никой не проговори.

— Можеше да те убият, докато ме спасяваше — каза по едно време Кавано.

— Не помислих за това.

— Не те ли беше страх?

— Страх ме беше само за теб.

Той сведе поглед към треперещите си ръце.

— Тази вечер обаче аз се уплаших.

Джейми му хвърли кос поглед и отново насочи вниманието си към пътя.

— Много ти се насъбра.

— Не е само това. Нещо стана с мен в онова мазе. — Кавано потрепери. — За първи път разбрах какво значи страх. — Усети как от раната му се процежда кръв. — Надявах се, че няма да се наложи да правим това. Минахме покрай един магазин за домашни потреби на идване.

— Какво? — озадачено го изгледа Джейми.

— Трябва да купим някои неща. Торби за боклук. Котлон. Една купа.

Реотаните на котлона светеха с мека светлина. През парата, излизаща от отворената врата на банята, Кавано го виждаше сложен на тоалетната масичка пред огледалото. Върху него се долавяха смътните очертания на купа с дръжка. В купата имаше вряща вода, извита игла за шиене и рибарска корда.

Кавано се бе отпуснал във ваната, а горещият душ се лееше върху него, отмивайки мръсотията и саждите.

— Още синини са ти се появили — каза Джейми. — Утре сутринта няма да можеш да ходиш.

— Няма да се наложи. Утре цял ден ще сме в колата.

— А сигурно и част от тази нощ, а?

Кавано извърна глава към нея и я погледна изучаващо.

— Бързо схващаш, също като Прескот.

— Само дето не паля пожари където завърна. Не бива да останем тук задълго, така ли е?

— Така е. Винаги има някой любопитен съсед, чиято единствена работа като че ли е да забелязва непознати коли. И ще окаже съдействие на полицията. После някой от полицаите ще си спомни за привлекателната жена, която си тръгнала с колата след започването на пожара. Освен това съседите на Карен ще си спомнят и за ранения мъж и хубавата жена, избягали от горящата къща и след това безследно изчезнали. Ще мине известно време, преди да се организират, но според мен още преди полунощ ще започнат да търсят мъж и жена в тъмносин таурус. Време е да си хващаме пътя.