Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ние сме за следващата сграда — каза Лула. — Апартамент 4 B.

Паркирах зад ъгъла, за да не ни забележи Лали. Огледах още веднъж снимката му.

— Това с бронежилетката добре си го измислила — каза Лула. — Може да свърши работа при посрещането.

Небето бе сиво и вятърът брулеше дворовете. На улицата бяха паркирани няколко коли, но нямаше признаци на живот. Нямаше кучета, нямаше деца, нямаше минувачи. Сякаш призрачен град, проектиран от Хитлер.

С Лула отидохме до апартамент 4 B и позвънихме.

Кениън Лали отвори. Беше висок колкото мен, отпуснат, с провиснали джинси и риза — грейка. Небръснат и с чорлава коса. Наистина приличаше на човек, който бие жени.

— Хм — каза Лула, когато го видя.

— Нищо не купувам — каза Лали и хлопна вратата.

— Много мразя да ме посрещат така — рече Лула. Позвъних отново, но никой не отговори.

— Отваряй! — изкрещя Лула. — Служители на съда сме. Отвори вратата!

— Еби си майката — изкрещя Лали отвътре.

— Ама аз какво съм седнала да се разправям с тоя? — рече Лула, ритна вратата и тя се отвори.

Замръзнахме от изненада. Не бяхме очаквали да се отвори.

— Държавно строителство — коментира Лула и поклати глава. — Наистина ли се учудваш?

— Ще ми платите за това — каза Лали.

Лула бе застанала пред него с ръце, пъхнати в джобовете на якето си.

— И как ще ме накараш да ти платя? Като си такъв юнак, можеш ли да ме надвиеш?

Лали се хвърли върху нея. Тя протегна ръка, докосна гърдите му и той се свлече като чувал с картофи.

— Най-бързодействащото електрошоково устройство в източната част на страната — каза Лула. — Хоп, я го виж. Май, без да искам, го ритнах.

Щракнах белезници на Лали и проверих дали диша.

— Понякога съм толкова разсеяна… — каза Лула. — Май неволно пак го сритах. — Наведе се над Лали с устройството в ръка. — Искаш ли да го накарам да подскочи?

— Не, моля те! Никакви подскачания!

След петнадесетина минути Лали отвори очи и пръстите му започнаха да потрепват. Реших, че може да мине още доста време, преди да е в състояние да се движи самостоятелно.

— Трябва да се занимаваш с фитнес — каза му Лула. — И да откажеш бирата. Хич не си във форма. Само веднъж те сгрях, и я се виж на какво заприлича. Не бях виждала толкова кекав човек — така да се размекне от едно нищо и никакво шокче.

Подадох на Лула ключовете на колата.

— Докарай колата, за да не му се налага да се движи много-много.

— Може повече да не ме видиш — каза Лула.

— Рейнджъра ще те открие.

— Дано. Това ще е най-веселата част — отвърна Лула. След пет минути се върна и каза: — Няма я.

— Какво?

— Колата. Колата я няма.

— Как така да я няма?

— Какво не ти е ясно? — попита Лула.

— Да не искаш да кажеш, че са я откраднали?

— Точно това искам да кажа. Откраднали са я.

Сърцето ми се сви. Не исках да повярвам на ушите си.

— Как са могли да я откраднат? Не чухме алармата.

— Алармата сигурно се е включила, след като влязохме тук. Разстоянието не е малко, а и вятърът духа в обратна посока. Виждам, че си разбират от работата. Да ти кажа правичката, изненадана съм. Мислех си, че в този квартал, като видят хубава кола, ще решат, че е на наркодилър. А пък кражбата на кола на наркодилър не удължава живота. Сигурно тези момчета не са си изпълнили дневния план. Когато пристигнах, платформата с колата тъкмо завиваше на две преки от мен. Сигурно са местни.

— И сега какво да кажа на Рейнджъра?

— Ще му кажеш, че за него има и добра новина. Оставили са му номерата. — Лула ми подаде две номера. — Явно не им е трябвал и регистрационният номер, защото и него са оставили. Май са го свалили с ацетиленова горелка. — Подаде ми малко парче овъглена материя от таблото, върху която се бе запазила металната пластинка.

— Само това ли са оставили?

— Да. Само това.

Междувременно Лали се размърда и се опита да се изправи. Координацията му обаче бе нарушена, а и белезниците му пречеха. Пъхтеше, псуваше и фъфлеше.

— Майка ти да еба, кучко — рече ми. — Майка ти лайняна да еба.

Бръкнах в чантата, извадих мобифона и набрах номера на Вини. Обясних му, че вече съм задържала Кениън Лали, но че имам малък проблем с колата, така че го моля да дойде и да прибере и трима ни — Лали, Лула и мен.

— Какъв е този малък проблем? — поинтересува си Вини.

— Нищо особено. Банална история. Няма защо да те занимавам с нея.

— Няма да дойда, докато не ми кажеш. Бас държа, че е нещо интересно.

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка.