Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Възможно е да е споделил това с други хора. Да е споменал пред някого, че ще отидеш в боклукчийската компания с чисто новото си порше.

— Права си.

— Искаш ли да те закарам някъде? — попита Лула.

Поклатих глава.

— Няма да ми навреди малко да се пораздвижа. Ще се прибера пешком.

— Ще има доста да вървиш.

— Не е чак толкова далеч.

Излязох на улицата и вдигнах яката си, за да ме пази от вятъра. Бе застудяло и небето бе сиво. Макар и да бе ранен следобед, в много къщи бяха включили осветлението, за да прогони здрача. По „Хамилтън“ се движеха коли. По улиците почти не се виждаха минувачи. Бе един от тези дни, когато е добре да си стоиш у дома, да подреждаш гардероби, да вариш горещо какао и да се подготвяш за зимата. Бе също така един от тези дни, когато е добре да си навън, да стъпваш по нападалите есенни листа и да чувстваш как поруменяваш от студения въздух. Бе любимият ми сезон. Ако не бяха непрестанно умиращите хора, все още неоткритият Фред, тези, които се опитваха да ме убият, и Рамирес, решил да ме изпрати при Иисус, денят наистина щеше да е много хубав.

След час вече бях във фоайето на блока си и се чувствах добре. Буикът се намираше на мястото си в паркинга, здрав като скала и излъчващ спокойствие. Ключовете от него бяха в джоба ми и се замислих дали да не посетя Шемпски. Може би си струваше да го навестя. Навярно вече се бе прибрал у дома.

Вратата на асансьора се отвори и се подаде госпожа Бестлър.

— Нагоре ли си?

— Не, размислих. Ще свърша още някоя работа.

— Всички дамски принадлежности на втори етаж се продават с двадесет процента намаление — каза госпожа Бестлър, прибра се в асансьора и вратата му се затвори.

Прекосих отново паркинга и чевръсто отворих буика. Нищо не се взриви, така че се наместих зад кормилото. Запалих двигателя и бързо излязох от колата. Отдалечих се на разумно разстояние и изчаках да минат десет минути. Отново не се чу взрив. С облекчение се върнах при колата, включих на скорост и излязох от паркинга.

Шемпски живееше в Хамилтън Тауншип, близо до „Клокнър“ и непосредствено зад колежа. Типично предградие с единични семейни къщи. В тях на семейство се падаха по два автомобила, две заплати и две деца. Не ми бе трудно да намеря улицата и дома. Маркировката бе чудесна. Къщата му имаше два входа. Бяла къща с черни капаци на прозорците. Много спретната.

Позвъних. Тъкмо щях да натисна звънеца повторно, когато една жена отвори вратата. Бе спретнато облечена с кафяв пуловер, хармониращи му панталони и пантофи с гумени подметки. Косата й бе късо подстригана. Гримът й бе в стил Марта Стюарт. Усмивката й бе автентична. Представляваше идеалната съпруга за човек като Алън. Предположих, че щях веднага да забравя всичко, което ми каже, и че след половин час вече няма да ми е по силите да опиша външността й.

— Морийн?

— Да?

— Аз съм Стефани Плъм. Бяхме съученички.

Тя се плесна по челото.

— Разбира се! Как не се сетих! Алън завчера те спомена. Каза, че си се отбила в банката. — Усмивката изчезна. — Научих за Фред. Много съжалявам за случилото се.

— Ти случайно да си го виждала? — Зададох въпроса за всеки случай. Току-виж го бе заровила в мазето си.

— Не!

— Винаги задавам този въпрос — поясних, тъй като ми се стори, че той я изненада.

— И добре правиш. Можеше и да съм го видяла да се разхожда по улицата.

— Така е.

Никъде не забелязах следи от Алън. Ако беше болен, разбира се, навярно щеше да е в леглото си на втория етаж.

— Алън у дома ли е? — попитах. — Потърсих го в банката, но ми казаха, че излязъл да обядва. После пък бях заета с друго нещо, така че реших, че по това време вече може да се е прибрал.

— Не. Той винаги се прибира към пет. — Усмивката отново се бе появила на лицето й. — Няма ли да влезеш и да го изчакаш? Ще сваря билков чай.

Любопитната част от личността ми с удоволствие щеше да направи оглед на дома на Шемпски. Другата част, тази, която желаеше да оживее, реши, че не е мъдро буикът да се оставя без надзор.

— Благодаря ти, може би ще се отбия по-късно — казах на Морийн. — Не бива да оставям буика без надзор.

Чу се детски гласец:

— Мамо! На Тими му се залепи една дъвка на носа.

Морийн поклати глава и се усмихна.

— Деца. Влизаш ми в положението.

— Аз имам хамстер. Досега не му се е залепвала дъвка на носа.

— Веднага ще се върна, Само минутка — каза Морийн.

Докато Морийн се занимаваше с децата в кухнята, влязох в антрето и се огледах. Вдясно се падаше холът: голяма, приятно обзаведена стая в меки тонове. До едната стена имаше пиано, покрито със семейни снимки. Алън, Морийн и децата на плажа, в Дисниленд, на Коледа.