Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Отиде да обядва — обясни охранителят. — Днес излезе по-рано от обикновено.

Нямаше проблеми. Междувременно Леона ми махна с ръка да ида при нея.

— Писаха за теб във вестниците — каза тя. — Сложили бомба в колата ти.

— Да. А после върху нея се стовари боклукчийски камион.

— Бе много красиво. Направо страхотно — каза Лула.

— Никога не ми се случват интересни неща — оплака се Леона. — Никога не са слагали бомба в колата ми.

— Затова пък си имаш хубава работа в банката — казах й. — Имаш си и деца. Нима има нещо по-хубаво от децата? — Вярно е, че за децата малко попрекалих. Исках да й повдигна тонуса. Не всеки има късмета да си държи хамстер у дома.

— Дойдохме да проверим дали при теб не работят някакви подозрителни личности — каза Лула.

— Тук? В банката? — изненада се Леона.

— Е, „подозрителни“ е може би малко силно казано — вметнах. — Дали работят тук служители, за които може да се допусне, че имат връзка с хора, не съобразяващи се винаги със законите?

Леона се ококори.

— Пълно е с такива. На Марион Бедъл моминското й име е Гридзоли. Нали си чувала за Вито Гридзоли? На Фил Дзък от бюрото за ипотеки съсед му е Сай Бърнстейн, адвокатът, дето го лишиха от адвокатски права заради измама. Братът на охранителя пък в момента е в затвора — излежава присъда за грабеж. Да продължавам ли?

— Нека разгледаме нещата в друга плоскост. Има ли тук хора, които да се ширят не според чергата си? Да разполагат с необяснимо много пари? Или пък хора, нуждаещи се отчаяно от пари? Комарджии? Хора, нуждаещи се от скъпи наркотици?

— Хм… Не е лесно да се отговори. На Ани Шуман детенцето й е болно. Има някакво рядко заболяване на костите и й се налага да дава много пари по лекари. Няколко души играят на тото. И аз съм сред тях. Роуз Уайт пък понякога ходи в Атлантик Сити да си опита късмета на игралните автомати.

— Не мога да разбера за какво са ти тези сведения — каза Лула.

— Известни са ни три компании, които имат паралелни сметки в тази банка. Допускаме, че има възможност тези сметки да са открити, за да се превеждат по тях незаконно придобити пари. Нищо чудно да има някакво сериозно основание сметките да са открити именно тук.

— Искаш да кажеш, че е възможно да е замесен човек от банката — каза Лула.

— Виждам накъде биеш — каза Леона. — Намекваш, че перем пари. Парите, които пристигат на сметките, за които ме попита, после веднага се превеждат другаде.

— Не знам дали става дума именно за пране — казах. — Къде отиват тези пари?

— Не разполагам с такава информация — отвърна Леона. — Такава информация би следвало да поискаш от някого от началниците. По всяка вероятност и те не биха ти казали нищо. Сигурна съм, че е от поверително естество. По този въпрос би трябвало да поговориш с Шемпски.

Поседяхме още петнадесетина минути, обаче Шемпски не се появи.

— Може би ще е по-добре да потърсим оня, дето бие жена си — каза Лула. — Бас държа, че сега е седнал в хола на къщата си, пие си бирата и си гледа кефа.

Погледнах си часовника. Бе пладне. Може би Кениън Лали точно сега ставаше от леглото. Безработните пияници обикновено не са ранобудни. Може би моментът бе подходящ, за да го заловим.

— Добре, ще се отбием при него — казах.

— Беемвето тъкмо ще ни свърши работа като маскировка — каза Лула. — Всички хора от квартала ще си помислят, че търгуваш с наркотици.

Чудесно.

— Знам, че колата има сензори за бомби — каза Лула, след като изминахме километър — обаче пак ме полазват мравки, като седя близо до теб.

Разбирах я. И аз имах подобно усещане.

— Ако не се чувстваш добре, мога да те върна в офиса.

— Недей, моля ти се. Чак толкова не съм се уплашила. Просто се чувствам странно. Това ми се е случвало, когато работех на тротоара. Като влезеш в някоя кола, не знаеш на какъв маниак ще попаднеш.

— Сигурно не ти е било леко.

— Повечето ми клиенти бяха редовни и това ме устройваше. Най-лошото бе стърченето на тротоара. Топло, студено, дъжд, жега — трябва да си там. Повечето хора си мислят, че при тази професия трудното е лежането по гръб, ама от мен да знаеш, трудното е по цял ден да стоиш права. Хванах разширени вени от това стърчене. Ако си разбирах повече от работата, щях повече време да работя по гръб, а не да стоя изправена.

От „Нотингам“ продължихме по „Гринууд“, после завихме надясно и прекосихме железопътната линия. Субсидираните от общината на Трентън жилища винаги ми напомняха военнопленнически лагер. А и в редица отношения те наистина представляваха военнопленнически лагер. Признавам обаче, че не са най-лошите, които съм виждала. Бяха за предпочитане пред жилищата на улица „Старк“. Предполагам, че са били проектирани като къщи с дворове, но на практика се бяха получили бункери от цимент и тухли върху трамбована пръст. Ако трябваше да характеризирам квартала само с една-единствена дума, щях да кажа, че е унил.