Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Откраднаха колата.

— Само това ли е?

— Да.

— Аз пък очаквах да чуя нещо по-интересно. Че я е блъснал влак. Или че отгоре й е седнал слон.

— Ти ще дойдеш ли да ни прибереш, или не?

— Веднага тръгвам. Не се впрягай.

Седнахме и започнахме да чакаме Вини. Мобифонът ми иззвъня.

— Очакваш ли някой да ти се обади? — попита Лула.

И двете си мислехме, че звъни Рейнджъра.

— Добре де. Обади се — каза Лали. — Тъпа курва.

— Може би е Вини — предположи Лула. — Може да е видял черна котка и да е решил да направи обратен завой.

Бръкнах в чантата, извадих мобифона, преплетох пръсти, затворих очи и отговорих. Беше Джо.

— Открихме Марк Стемпър.

— И?

— И не изглежда никак добре. Дявол да го вземе!

— Как по-точно изглежда?

— Мъртъв. Застрелян в главата. Някой се е опитал да инсценира самоубийство, обаче отгоре на всичко е объркал ръката, в която е пъхнал пистолета. Стемпър е бил левак.

— Олеле!

— Така е. Работата не е изпипана професионално.

— Къде го открихте?

— В изоставена сграда на две преки от „Ар Джи Си“. Открил го един нощен пазач.

— Не се ли учудвате, че Харви Тип все още е жив?

— Сигурно защото не представлява заплаха за никого — отвърна Морели. — Или пък е близък на най-главния. Или просто не е замесен. В действителност нямаме никакви улики против него.

— Струва ми се, че е време да поговорите с него.

— Май си права. — Настъпи кратко мълчание. — Да не забравя: още ли караш беемвето?

— Не. Вече не. Отказах се от това сладурче.

— Какво му се случи?

— Откраднаха го.

В слушалката се разнесе смехът на Морели.

— Никак не е смешно! — изкрещях. — Според теб редно ли е да подам оплакване в полицията?

— По-добре първо поговори с Рейнджъра. Искаш ли да дойда да те взема?

— Не. Вини вече тръгна.

— Довиждане, сладурано.

Затворих мобифона и разказах на Лула за Стемпър.

— Някой не обича да оставя следи — каза Лула.

Поех си дъх и набрах домашния номер на Рейнджъра. Никой не отговори. Набрах номера в автомобила му. Отново мълчание. Можех да го потърся на мобифона му, но не исках да изкушавам съдбата, така че оставих номера си на пейджъра му. Така обречената жена се сдоби с още няколко минути.

Не бях отместила поглед от прозореца и видях как се появява кадилакът на Вини. Реших, че мога да се опитам да си направя удоволствието да го забавя за половин час, за да видя дали и неговата кола няма да изчезне. Отказах се от тази идея, защото ми се видя непрактична. После щеше да се наложи да извикам друг да дойде да ни прибира. Което е по-лошо, щеше да ми се наложи да прекарам известно време в компанията на Вини:

Двете с Лула изведохме Лали на тротоара и изчакахме Вини да деблокира вратите на колата.

— Най-загубеният да седне на задната седалка — каза Вини.

— Хм — каза Лула, с ръка на хълбока. — Кой според теб е най-загубен?

— Той си знае — отговори Вини.

— Ако наистина си знае, точно твоят перверзен задник трябва да се окаже на задната седалка — каза му Лула.

Защо все на мен се случват такива неща? След като си зададох този въпрос, се сетих, че се държа досущ като майка си, и се паникьосах. Обичах майка си, но не исках да съм като нея. Не исках да готвя яхнии и манджи. Не исках да живея в къща с трима възрастни хора и само една баня. Не исках да се омъжа за баща си. Исках да се омъжа за Индиана Джоунс. Реших, че именно той се намира някъде по средата на пътя между баща ми и Рейнджъра. Морели също се вписваше в този диапазон. Всъщност Морели не се различаваше много от Индиана Джоунс. Това обаче нямаше значение, тъй като Морели не смяташе да се жени.

Вини ни остави с Лула в офиса и отведе Лали в полицейския участък в Северен Клинтън.

— Е, беше забавно — каза Лула. — Жалко обаче за колата. С нетърпение очаквам да видя каква ще е следващата.

— Следваща няма да има. Друга кола няма да приема. Отсега нататък ще си карам буика. На буика досега нищо не му се е случвало.

— Права си — каза Лула. — Това обаче не е непременно нещо хубаво.

Обадих се във „Фърст Трентън“ и помолих да ме свържат с Шемпски. Отговориха ми, че си тръгнал рано, тъй като го болял корем. Намерих домашния му телефон в указателя и му позвъних там. Никой не се обади. За всеки случай проверих какво е финансовото му положение. Не открих нищо необичайно. Ипотеки, кредитни карти — всичко му беше наред.

— Защо се интересуваш от Шемпски? — попита Лула. — Смяташ ли, че и той е замесен?

— Мисля си за бомбата в поршето. Шемпски знаеше, че карам порше.