Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Снимките бяха много. Едва ли някой щеше да усети липсата на една от тях.

Чу се детски писък, последван от чуруликането на Морийн.

— Вече всичко е наред, мило, лошата дъвка вече я няма.

Телевизорът в кухнята бе включен. Светкавично взех най-близката снимка, пъхнах я в чантата си и се върнах в антрето.

— Много съжалявам — каза Морийн. — Тези деца не ме оставят на мира.

Дадох й визитната си картичка.

— Нека Алън, ако му е удобно, ми се обади, когато се прибере.

— Ще му предам, разбира се.

— Да не забравя. Каква е колата му?

— Кафяв „Таурус“. И „Лотус“.

— И „Лотус“ ли има?

— Ами, това е неговата играчка. Скъпа играчка.

По пътя си към къщи така или иначе трябваше да мина покрай търговския център, така че завих към паркинга и се отбих до банката. Главният вход вече бе затворен, но гишето за обслужване на клиенти с автомобили бе отворено. Това не ме грееше. Алън не работеше на това гише. Започнах да търся с поглед таурус, но не извадих късмет.

— Къде си, Алън? — казах на глас.

Тъй като така или иначе бях в квартала, реших, че няма да ми навреди да се отбия при Айрин Тъли. А защо пък и да не й покажа снимката на Алън Шемпски? Човек никога не знае какво може да раздвижи чуждата памет.

— За Бога, още ли търсиш Фред? — попита Айрин, щом отвори вратата. После погледна с разбиране буика. — Баба ти с теб ли е?

— Баба си е у дома. Просто ми се искаше да ви покажа още една снимка.

— Пак ли на мъртвец?

— Не. Този е жив. — Подадох й снимката на семейство Шемпски.

— Много мило — каза Айрин. — Много мило семейство.

— Познавате ли някого от тези хора?

— Не мога да отговоря веднага. Мъжа май съм го виждала. Не мога обаче да се сетя къде.

— Възможно ли е той да е човекът, с когото дядо Фред е разговарял на паркинга?

— Възможно е. А и да не е бил той, беше някой, който много прилича на него. Най-обикновен невзрачен човек. Предполагам, че точно заради това не съм запомнила как изглежда. Просто нямаше какво да се запомня по него. Е, друго щеше да е, ако беше с шапка като на Мики Маус и къси панталони. Прибрах снимката.

— Много ви благодаря.

— Няма защо. Снимките ти винаги са много интересни.

Задминах улицата, която водеше към къщи, и продължих по „Хамилтън“ към квартал Бърг. След поставянето на бомбата бях решила да се пазя. Щях да заключа буика в гаража на родителите си и да помоля татко да ме закара у дома. Така щях не само да реша проблема със сигурността на колата, но и проблема с вечерята.

Не допусках гаражът да е зает — баща ми никога не оставяше там колата си. Гаражът се използваше за складиране на туби с масло и стари гуми. Освен това покрай една от стените му баща ми бе направил тезгях. Над него имаше етажерка, на която бе подредил бурканчета, пълни с гвоздеи и други подобни неща. Никога не го бях виждала да майстори нещо на тезгяха, но когато му омръзнеше да се разправя с баба, често се укриваше в гаража и запалваше пура.

— Здрасти — каза баба, щом ме видя. — Тази работа не ми харесва. Къде е черната кола?

— Откраднаха я.

— Толкова скоро? Че ти не можа и ден да й се порадваш.

Влязох в кухнята и взех ключа от гаража.

— Реших тази нощ да оставя буика в гаража — казах на мама. — Нали не възразяваш?

Тя се хвана за сърцето.

— Божичко, решила си да взривиш и гаража ни!

— Никой няма да го взривява — казах. Освен ако не знаеха с положителност, че съм вътре.

— Задушила съм бут — каза мама. — Ще останеш ли на вечеря?

— С удоволствие.

Вкарах буика в гаража, заключих го най-старателно и влязох в къщата да ям бут.

— Утре ще станат две седмици, откакто изчезна Фред — каза баба, когато седнахме на масата. — А бях сигурна, че ще се върне. Дори и извънземните не държат хората в плен толкова дълго. Изследват им вътрешностите и ги пускат.

Баща ми мълчаливо наблюдаваше чинията си.

— Разбира се, възможно е Фред да е изкрякал, когато са започнали да го изследват. Според вас как са могли да реагират? Възможно е летящата им чиния да е била тогава над Афганистан и да са го оставили там. Ако е тъй, никога няма да го намерим. Пак добре, че не е жена, защото жените там много-много не ги уважавали.

Ръката на мама, в която държеше вилицата, за миг застина. Стрелна за миг с поглед страничния прозорец, вслуша се за малко и едва след това възобнови храненето.

— Никой няма да взривява гаража — опитах се да я успокоя. — Напълно съм сигурна в това.

— Хубаво би било някой наистина да го взриви — каза баба. — После ще има какво да разправям във фризьорския салон.