Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Събудих се в четири часа и не можах да заспя. Лежах около час, вслушвах се в звуците, разнасящи се откъм пожарната стълба, и разработвах планове как да избягам, ако някой хвърли запалителна бомба през прозореца на спалнята ми. Накрая се уморих и тихичко се вмъкнах в кухнята, за да хапна нещо. Толкова много задачи ми се бяха насъбрали в главата, че не знаех как да ги подредя. Обещанието, което бях дала на Морели, все пак бе на едно от челните места.

След малко се появи Бригс.

— Пак ли не можеш да заспиш?

— Не мога. Толкова много неща са ми на главата, че не мога да заспя — погледнах го. Имаше пижама като на Мечо Пух. — Много хубава пижама имаш.

— Не ми е лесно да си намирам подходящи дрехи. Когато искам да впечатля дамите, се обличам като Спайдърмен.

— Трудно ли е да си малък човек?

— Това си има и плюсове, и минуси. Общо взето съм на печалба, тъй като много хора мислят, че съм умен. А и се опитвам да се възползвам от привилегиите си на член на малцинство.

— Забелязах.

— Не се чуди — каза Бригс. — Човек трябва да се възползва от това, което му е дал Господ.

— Прав си.

— Искаш ли да поиграем на нещо? На „Монополи“?

— Да, но ще ми дадеш няколко хода аванс.

В седем — все още продължавахме да играем — иззвъня телефонът.

— Аз съм в твоя паркинг — уведоми ме Рейнджъра. — Ти ли ще слезеш, или аз да се кача?

— Как така се обаждаш по телефона? Ти обикновено направо си влизаш.

— Не искам да рискувам. Току-виж съм ти изкарал акъла и отнеса някой куршум.

— Правилно разсъждаваш. За какво става дума?

— За колела, маце.

Отидох до прозореца, дръпнах завесата и видях Рейнджъра. Бе застанал до черно беемве.

— Веднага слизам — казах му. — Изчакай само минутка, докато се облека.

Обух джинси, пъхнах набързо краката си в опърпани гуменки и навлякох горнището на сивия анцуг, което ми беше голямо. Грабнах ключовете си и се затичах по стълбите.

— Доста плашещ вид имаш, маце — каза Рейнджъра.

— Един мой приятел изказа предположение, че така можело да се постига по-голям контрол върху раждаемостта.

— Е, чак толкова плашещ не е.

Грижливо изгладих въображаема гънка върху анцуга и се вгледах в малко мъхче, оказало се на ръкава. Срещнах погледа на Рейнджъра и забелязах, че се усмихва.

— Топката е в твоята половина — каза Рейнджъра. — Обади ми се, когато си готова.

— Готова за колата ли?

Той се усмихна.

— Тази е оборудвана със сензори на шасито. — Извади малко дистанционно управление. — Включваш ги с натискане на зеленото копче. Ако под колата има нещо, включва се алармената уредба и червената светлинка на таблото непрестанно свети. За съжаление, колата не може да направи разлика между котка, бейзболна топка и бомба, така че когато лампичката светне, трябва да провериш какво има отдолу. Устройството не е съвършено, обаче все пак с него е по-добре, отколкото да натиснеш педала за газта и да станеш на парченца. Вероятно няма да е необходимо. Малко е вероятно някой да се опита да те взриви два пъти. — Сетне ми подаде дистанционното и ми обясни подробно как действа системата.

— Съвсем като при Джеймс Бонд — казах.

— Имаш ли някакви планове за днес?

— Трябва да се обадя на Морели и да разбера дали Марк Стемпър, човекът, който ме забави в „Ар Джи Си“, се е появил. Предполагам, че след това ще наобиколя хората си. Ще намина при Мейбъл, ще се отбия в офиса, ще отида да трия сол на главата на боклукчиите. Ще си отварям очите за Рамирес. Ще отида да си прегледам главата.

— На някого му е много неприятно, че не си мъртва. Няма да е зле да си сложиш защитната жилетка.

Изчаках го да си тръгне и задействах системата още преди да вляза в сградата. Приключих играта с Бригс, взех душ, разтърсих глава с надеждата, че така ще оправя косата си, и си сложих грим с очакването така хората да обръщат повече внимание на очите ми, отколкото на останалата част от мен.

Изпържих си едно яйце и го изядох с чаша портокалов сок и поливитамин. Хубава и здравословна закуска, подходяща за добро начало на деня. Оставаше само да оцелея поне до обяд.

Реших, че съветът на Рейнджъра за бронежилетката не е за пренебрегване. Вярно, че така изглеждах по-плоскогърда, но какво от това? Облякох джинси и тениска, обух ботуши, закопчах моряшко яке върху бронежилетката и реших, че не изглеждам чак толкова зле.

Влязох в колата и видях, че не примигва никаква светлина, предупреждаваща за наличието на бомби, така че седнах спокойно зад кормилото. Първо трябваше да отида при родителите си. Реших, че няма да ми навреди да изпия при тях чаша кафе и да чуя последните слухове.