Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Морели отключи задната врата на къщата си и каза:

— Ти ме чакай вътре. Веднага идвам. Ще придружа Мери Лу до колата й.

— Няма нужда — каза Мери Лу. Нервничеше и имаше вид на човек, готов да побегне. — Сама ще се оправя.

— Тук е доста тъмно — каза й Морели. — Ще се разделим едва след като влезеш в колата си и я заключиш.

Изпълних нареждането на Морели и останах да го чакам, докато той придружаваше Мери Лу до колата й. Веднага проверих телефонния му секретар, записах си номерата на хората, които го бяха търсили, върху оставено до телефона тефтерче, откъснах листчето и го прибрах в джоба си. Номерът на последния човек, който го бе търсил, не можеше да се прочете — бе блокиран. Всъщност нямаше номер.

Сладоледът, оставен върху кухненския плот, бе започнал да се разтапя. Май бе редно да го изям, преди да се разтопи напълно и да трябва да се изхвърли.

Тъкмо лапах последната лъжица, когато Морели се върна. Затвори, заключи и дръпна щорите.

Погледнах го въпросително.

— Не искам да се тревожиш, но те преследват лоши хора — каза Морели. — Никак не ми се иска някой снайперист да те очисти през кухненския ми прозорец.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Мила моя, поставиха бомба в колата ти. Вече бях започнала да свиквам с това.

— Как успя да ни откриеш с Мери Лу?

— Правило номер едно: когато си лепваш носа на нечий прозорец, не говори. Правило номер две: когато шпионираш някого, не използвай автомобил с гъзарски номера, на които е изписано името на най-добрата ти приятелка. Правило номер три: никога не подценявай любопитните съседи. Позвъни ми госпожа Руп и ме пита дали знам защо стърчиш в задната алея и надничаш в прозорците й и дали трябва да извика полицията. Обясних й, че по всяка вероятност надничаш в моите прозорци, и й напомних, че тъй като самият аз съм полицай, няма защо да си прави труда да звъни другаде.

— Ами ти си виновен, защото не искаш нищо да споделиш с мен — рекох.

— Ако ти кажа каквото знам, ще го разкажеш на Мери Лу. Тя ще го разкаже на Лени, а Лени ще го разкаже на водопроводчиците от фирмата и утре ще го има във вестниците.

— Мери Лу никога не споделя нищо с Лени — отвърнах.

— Тя пък какво бе облякла, по дяволите? Приличаше на първа квартална курва. Липсваха й само сутеньор и камшик в ръката.

— Искаше да изрази своите чувства чрез облеклото си.

Морели сведе поглед към колана ми.

— И какво чувство искаше да изрази?

— Страх.

Морели поклати глава недоверчиво.

— А знаеш ли какви са моите страхове? Най-големият ми страх е, че някой ден можеш да станеш майка на децата ми.

Не знаех дали да приема това като комплимент, или като обида, и затова смених темата.

— Имам право да бъда информирана за това следствие — казах. — Оказах се в самия център на събитията.

Той обаче продължи безмилостно да мълчи, така че използвах най-силния си аргумент.

— Много добре знам, че по нощите се срещаш с Тери. Освен това няма да се махна. Да знаеш, че ще продължавам да те следя и да ти досаждам, докато не си изясня всичко.

— С удоволствие бих те вързал, бих те опаковал в килим и бих те изхвърлил на бунището — каза Морели. — Работата е там, че Мери Лу ще ме издаде.

— Добре, тогава да поговорим за секс. Може и да се разберем.

Морели се ухили.

— Слушам те най-внимателно.

— Добре, почвай да ми разказваш.

— Моля те да не бързаш. Искам да знам какво ще получа срещу тази информация.

— Какво искаш?

— Всичко.

— Тази нощ не си ли на работа?

Той си погледна часовника.

— Майната му, на работа съм. Че и съм закъснял. Досега трябваше да сменя Бънчи.

— Кого следите?

Той ме погледна.

— Добре, ще ти кажа. Обаче не за друго, а защото хич не ми се иска да започнеш да ме преследваш из цял Трентън. Само обаче да разбера, че си казала нещо на някого, кълна ти се, лошо ти се пише.

Вдигнах ръка като за клетва.

— Честна скаутска дума. Няма да си отварям устата.

Морели се подпря на плота и скръсти ръце.

— По някое време бе установено, че има несъвпадение между размера на парите, които постъпват в ателието за химическо чистене на Вито Гридзоли, и сумата, която той обявява пред данъчните власти.

— То пък една изненада.

— Е, хората от ФБР решиха да го олепят, така че се заеха с него. Скоро стана ясно, че Вито всъщност губи пари, за които нищо не знае.

— Някой краде от Вито, така ли?

Морели започна да се смее.

— Можеш ли да повярваш в такова нещо?