Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Срещаш ли се с нея?

— Когато ходя из тези краища.

Кой бе този човек? Притежаваше офис сграда в Бостън. Бе баща на деветгодишно дете. Беше ми трудно да съчетая тази нова информация с представата си за Рейнджъра; човек, който носи пистолет и е търсач на съкровища.

— Разкажи ми нещо за бомбата — каза Рейнджъра. — Имам чувството, че не би трябвало да те разпитвам за личния ти живот.

Изложих му теорията си.

Той не помръдна от мястото си, но присви устни.

— Бомбите не са хубаво нещо, маце. Неприятна работа са. Развалят ти деня.

— Имаш ли мнение по случилото се?

— Да. Защо не си вземеш отпуск?

Смръщих нос.

— Не мога да си го позволя.

— Ще ти дам аванс за предстоящи услуги.

Поруменях.

— Що се отнася до тези услуги…

— Никога не плащам за този род услуги, които те тревожат — прекъсна ме тихо Рейнджъра.

Такива ми ти работи.

Започнах да се храня, после казах:

— И да имах такава възможност, нямаше да изляза в отпуск. Не съм приключила случая с дядо Фред. Няма на кого да оставя Рекс. Освен това наближава Денят на Вси светии. Това е любимият ми празник.

Денят на Вси светии наистина е един от любимите ми празници. Обичам щипещия студен въздух, издълбаните тикви и смешните маски. Сладкишите, които събирах като малка, никога не са ме интересували. За мен най-важно бе преобличането. Може би това е показателно за моята личност — сложи ми маска, и съм щастлива. Нямам предвид грозните миризливи гумени маски, които покриват очите. Гримирането също ми доставя удоволствие.

— Разбира се, вече само ходя при нашите и им нося сладкиши. Но с баба винаги се маскираме, когато очакваме да дойдат деца. Миналата година аз бях Зоро, а баба — Лили Мънстер. Тази година май е решила да се преоблече като една от Спайските.

— Според мен на теб ти отива да се маскираш като Зоро — каза Рейнджъра.

Зоро наистина е един от любимците ми. Страхотен е.

За десерт си поръчах тирамису, защото Рейнджъра плащаше сметката, а в „Росини“ го приготвят наистина чудесно. Рейнджъра естествено отказа десерта. Не желаеше да омърсява тялото си със захар и да наблюдава как върху плоския му корем се появяват гънки. Погълнах последните парченца от сладкиша и дискретно пъхнах ръка под покривката, за да разкопчая най-горното копче на джинсите си.

Не съм вманиачена на тема тегло. Дори нямам кантар. Оценявам теглото си по джинсите. Неприятно ми е да го призная, но вече не можех да обуя някои. Значи се нуждаех от диета. И от упражнения. Реших да започна от утре. Още от утре щях да престана да ползвам асансьора, за да стигна до втория етаж, и да ям сладкиши на закуска.

Започнах да изучавам Рейнджъра, докато той ме връщаше у дома. Уличните светлини и фаровете на насрещните коли периодично осветяваха лицето му. Нямаше пръстени. На лявата ръка имаше часовник с бяла найлонова каишка. Днес не носеше обица. Около очите имаше мрежа от ситни бръчици. Личеше, че са от слънцето, не от възрастта. Предполагах, че е някъде между двадесет и пет и тридесет и пет години. Не можех да кажа нещо повече с положителност. Никой не знаеше нищо за произхода му. Държеше се като свой в бедняшките квартали на Трентън, разбираше се с хората от малцинствата и говореше като тях. Тази вечер обаче от този Рейнджъра нямаше и следа. Тази вечер говореше като човек от улица „Уолстрийт“, а не от улица „Старк“.

Почти не разговаряхме. Рейнджъра влезе в моя паркинг и проверих набързо с поглед дали няма съмнителни хора. Не видях такива хора и отворих вратата още преди колата да е спряла напълно. Нямаше смисъл да оставам в мрака насаме с Рейнджъра и да изкушавам съдбата. Достатъчно се бях изложила при последната ни среща.

— Бързаш ли? — попита Рейнджъра. Ситуацията му изглеждаше забавна.

— Имам много работа.

Опитах се да сляза, но той ме стисна леко за врата и каза:

— Пази се.

— Ще се пазя.

— И си носи пистолета.

— Ще го нося.

— Зареден.

— Добре, зареден.

— Приятни сънища — каза той и най-после ме пусна.

Влязох в блока, изкачих стълбите на бегом, нахлух в апартамента и набрах номера на Мери Лу.

— Тази вечер трябва да проследя един човек и ми трябва помощ — казах. — Можеш ли да оставиш децата на Лени?

Лени е съпругът на Мери Лу. Симпатяга е, макар и да не е пръв умник. Мери не се смущава от това, защото повече я интересува друга част от тялото му.

— Кого ще проследяваме?

— Морели.

— Ах, мила, значи си чула!

— Какво да съм чула?

— Хайде де, наистина ли не си чула?