Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Какво да съм чула?

— За Тери Гилмън. Пряко попадение.

— Каква е връзката с Тери?

— Говори се, че тя се среща с Джо късно по нощите. В Бърг наистина не може да се скрие нещо.

— За тези срещи съм чувала. Нещо друго да знаеш?

— Не.

— Освен че се среща с Тери, участва в акция, свързана с изчезването на дядо Фред, но не иска да ми каже нищо за нея.

— Глупак.

— Такъв е. И това, след като му дадох някои от най-добрите седмици от живота си. Както и да е. Изглежда, че работи и нощно време, така че реших да проверя с какво се занимава.

— С поршето ли ще ме вземеш?

— Поршето е неизправно. Искаше ми се да те помоля ти да шофираш. Ако карам буика, Морели ще ни забележи.

— Няма проблеми.

— Не забравяй да си с маратонки и тъмни дрехи.

Последния път, когато Мери Лу ми помогна в подобна акция, бе обута с ботуши с високи токове и носеше обици, големи колкото чинии. Не бе точно невидим съгледвач.

— Ще шпионираш Морели, така ли? — каза Бригс някъде под рамото ми. — Само това оставаше.

— Не ми оставя друг избор.

— Обзалагам се на пет долара, че ще те забележи.

— Приемам.

— За тази история с Тери може да се намери чудесно обяснение — казах на Мери Лу.

— Да де. Че е женкар.

Това е едно от нещата, които харесвам у Мери Лу. Готова е да повярва най-лошото за всекиго. Разбира се, не е трудно да повярваш най-лошото за Морели — той не се интересуваше особено от общественото мнение и не правеше опити да подобри репутацията си. А тази репутация си я бе заслужил.

Намирахме се в минибуса на Мери Лу. Додж. Миришеше на дъвчащи бонбони, на близалки с вкус на грозде и на чийзбургери на „Макдоналдс“. Когато се обърнах, за да надникна през задното стъкло, погледът ми падна върху две детски седалки, които ме накараха да се почувствувам малко неловко. Бяхме се установили пред дома на Морели, наблюдавахме предните стъкла на жилището му и не виждахме нищо. Лампите светеха, но завесите бяха спуснати. Джипът му бе паркиран до тротоара, така че вероятно си бе вкъщи, но нямахме гаранция за това. Къщите бяха прилепени една до друга и това затрудняваше наблюдението, тъй като не бе лесно да се заобиколи цялата редица.

— Така няма да свършим никаква работа — казах. — Хайде да паркираме на пресечката и да слезем.

В съответствие с инструкциите ми Мери Лу се бе облякла в черно. С черно кожено яке с ръкави с ресни и плътно прилепващи черни кожени панталони. Бе обула черни каубойски ботуши — компромис между маратонките и любимите й обувки с петнадесетсантиметрови токове.

Къщата на Морели се намираше в средата на редицата. Зад тесния й двор имаше еднопосочна алея, а от двете страни на сградата имаше храсталаци. Морели нямаше вкус към градинарските занимания.

Небето бе тъмно. Нямаше луна. На алеята нямаше светлини. Това ми хареса. Колкото по-тъмно, толкова по-добре. На колана ми бяха закрепени аерозол със сълзотворен газ, фенерче, пистолет „Смит и Уесън“ калибър 38, електрошоково устройство и мобифон. Оглеждах се да не би наблизо да е Рамирес, но не го видях. Това не ме успокои, тъй като откриването на Рамирес очевидно не бе моята стихия.

Тръгнахме по алеята и спряхме зад къщата на Морели. Лампата в кухнята светеше. Щорите на единичния кухненски прозорец и на кухненската врата не бяха спуснати. Морели мина пред прозореца и двете с Мери Лу направихме крачка назад и се скрихме в сянката. След това той се върна и застана пред кухненския плот. Вероятно си приготвяше нещо за ядене.

Чу се позвъняването на телефон. Морели вдигна слушалката и започна да се разхожда из кухнята, докато говореше.

— Едва ли му звъни приятен събеседник — коментира Мери Лу. — Не се усмихва.

Морели затвори телефона и, все още изправен до плота, изяде някакъв сандвич. После пи кока-кола. Реших, че това е добър знак. Ако се подготвяше за бурна нощ, вероятно щеше да пие бира. След това изгаси лампата и излезе от кухнята.

Възникна проблем. Ако останех да наблюдавам тази част на къщата, можеше да изтърва Морели, когато излиза. Докато стигнех до колата и потеглех след него, щеше да е късно. Можеше да се разделим с Мери Лу, но това щеше да обезсмисли поканата ми да ме придружи. Искаше ми се един чифт очи да останат свободни, за да търсят с поглед Рамирес.

— Хайде — казах, като се примъкнах към къщата. — Трябва да се доближим.

Притиснах нос към стъклото на задната врата на Морели. Оттам, през кухнята и хола, можеше да се наблюдава предната част на къщата. Чуваше се звукът на телевизор, който не се виждаше. Не се виждаше дори и следа от Морели.