Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Баба отвори вратата още когато паркирах до тротоара и каза:

— Страхотна кола. Каква марка е?

— Беемве.

— Вестникът писа, че си карала порше и че го взривили. Майка ти сега е в банята и гълта аспирини.

— И вестникът ли писа? — попитах, докато изкачвах стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж.

— Да, само че не поместиха твоя снимка, както правят друг път. Затова пък имаше снимка на колата. Божичко, приличаше на палачинка.

Екстра.

— Нещо друго писаха ли?

— Описаха те като „Бомбаджийка, търсеща съкровища“.

Може би нямаше да е зле и аз да глътна един аспирин. Оставих чантата си на един от кухненските столове и посегнах към вестника, оставен върху масата. Боже мой! На първа страница!

— Във вестника пише, че според полицията почти сигурно става дума за бомба — каза баба. — Според мен сигурно им е било трудно да определят какво точно е станало, след като боклукчийският камион е паднал върху колата.

Влезе майка ми и попита:

— Чия е тази кола пред къщи?

— Това е новата кола на Стефани — поясни баба ми. — Нали е страхотна?

Майка ми присви въпросително вежда.

— Две нови коли? Откъде са тези коли?

— Фирмени са — казах.

— Тъй ли?

— Не ги получавам срещу анален секс — поясних.

Майка ми и баба ми сякаш се уплашиха от думите ми.

— Прощавайте — казах. — Просто ми се изплъзна от езика.

— Досега си мислех, че само педерастите правят анален секс — каза баба.

— Всеки, който си има анус, може да го прави — обясних й.

— Хм. И аз си имам — рече тя.

Налях си кафе и седнах на масата.

— Какво ново?

Баба също си наля кафе и седна срещу мен.

— Хариет Мълен роди момченце. Извадиха го в последния момент с кесарево сечение, но всичко мина добре. Мики Шаяк умря. Май му беше време.

— Тези дни да си чувала нещо за Вито Гридзоли?

— Миналата седмица го видях в касапницата и ми се стори надебелял.

— Как върви бизнесът му?

— Говори се, че печелел големи пари от това химическо чистене. Видях Вивиан с нов буик.

Вивиан бе жената на Вито. Шестдесет и пет годишна, с изкуствени мигли и с боядисана в яркочервен цвят коса, защото Вито я харесвал точно такава. Хората, изразяващи несъгласие с него, обикновено се сдобиваха с циментени ботуши и изчезваха в река Делауеър.

— Предполагам, че за „Фърст Трентън“ не се носят никакви слухове.

— За банката ли? — попита мама. — Какво искаш да знаеш за банката?

— Не знам. Фред имаше сметка в тази банка. Казах го просто така.

Баба се вгледа в гърдите ми.

— Днес ми се виждаш различна. Да не си сложила някой от онези спортни сутиени? — Погледна ме по-отблизо.

— Познах. Сложила си бронежилетка. Елън, ела да видиш — каза баба на мама. — Стефани си е сложила жилетка, която не може да бъде пробита от куршум. Не ти ли харесва?

Лицето на майка ми бе побеляло.

— Защо все на мен се случват такива работи? — възкликна тя.

Оттам продължих за дома на Мейбъл. Тя отвори вратата и се усмихна.

— Много мило, че дойде, Стефани. Искаш ли чай?

— Нямам време — отвърнах. — Отбих се, колкото да те видя.

— Много мило. Добре съм. Май ще посетя Бермудските острови.

Взех една рекламна брошура, оставена върху масичката.

— Пътешествия за самотни възрастни хора, така ли?

— Тарифите им са много привлекателни.

— Да имаш да ми кажеш нещо? Да си чула нещо за Фред?

— Нищичко не съм чула за Фред. Мисля, че е мъртъв.

— Минаха само две седмици, откакто изчезна. Не е късно да се появи.

Мейбъл плъзна по брошурката поглед, изпълнен с копнеж.

— Все пак мисля, че е мъртъв.

След десет минути бях в офиса.

— Здравей, приятелко — каза Лула. — Видя ли вестника? Видя ли колко място са ти заделили? Не че се обиждам, обаче въобще не са ме споменали. Не можах да се сдобия с прякор като твоя — „Бомбаджийка, търсеща съкровища“. Нищо, че мога да взривя задника на всеки.

— Знам — казах. — Точно затова мислех да те попитам дали искаш и днес да ми правиш компания.

— Не знам. С каква кола си? Да не си пак с буика?

— С беемве съм.

Лула изтърча до прозореца и надникна.

— Екстра работа. Готова съм.

Вини подаде глава от кабинета си и попита:

— Какво става?

— Стефани си има нова кола — каза Лула. — Ей я там, до тротоара.

— Някой да е чул да се говори нещо за „Фърст Трентън“? — попитах. — Да се чува нещо за нечисти дела там?

— По-добре попитай човечеца, с когото разговаряхме вчера — каза Лула. — Не си спомням как се казваше, но ми се стори симпатяга. Допускаш ли и на него да не му е чист косъмът?