Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Това е сериозно — каза Шемпски.

Върнах се при колата разтревожена, без да мога да си обясня защо. В банката не се бе случило нищо тревожно. Нито пък някой бе паркирал до поршето. Огледах паркинга. Бънчи не се виждаше. Не открих никъде и Рамирес. При все това продължавах да изпитвам тревога. Може би бях забравила нещо. Или може би някой ме наблюдаваше. Отключих колата и погледнах към банката. Оказа се, че съм усетила присъствието на Шемпски. Бе застанал пред банката, пушеше и ме наблюдаваше. Божичко, и това оставаше — да започна да се плаша от Шемпски. Въздъхнах облекчено. Въображението ми май наистина бе много развинтено. Човекът просто бе излязъл да запали цигара.

Единственото странно нещо бе, че Алън Шемпски имаше такъв вреден навик. Вредните навици някак си не пасваха на неговата личност. Шемпски бе добродушен човек, който никога не бе обидил никого и лесно можеше да бъде забравен. Бе такъв, откакто го помнех. Когато бяхме съученици, бе момчето от последния чин, което никога не привличаше вниманието на учителите. Кротка усмивка, никога никому не възразяваше, винаги чист и спретнат. Беше като хамелеон, чиято окраска съвпада с тази на стената зад него. Познавах Алън, откакто се помнех, и въпреки това щеше да ми бъде трудно да кажа какъв е цветът на косата му. Може би кестенява, с цвета на миши косъм. Не искам да кажа, че приличаше на гризач. Бе умерено привлекателен мъж с обикновен нос, обикновени зъби и обикновени очи. Имаше стандартно телосложение и среден ръст. Предполагах, че и умствените му възможности бяха на средно равнище, обаче не можех да твърдя това е положителност.

Бе се оженил за Морийн Блум месец след като двамата завършиха колежа „Райдър“. Имаха две малки деца и къща в квартал „Хамилтън“. Никога не бях минавала покрай нея, но бях готова да се обзаложа, че и тя е лесна за забравяне. Това може би не беше зле. Може би бе хубаво лесно да те забравят. Предполагам, че Морийн Блум-Шемпски едва ли щеше да се бои, че ще бъде заплашвана от Бенито Рамирес.

Пред моя блок ме чакаше Бънчи. Бе в паркинга, седнал в колата си. И бе навъсен.

— Това порше откъде го измисли? — попита, като се доближи до мен.

— Даде ми го на заем Рейнджъра. И ако решиш и на него да поставиш радиомаяк, да знаеш, че няма да му стане приятно.

— Ти имаш ли представа колко струва такава кола?

— Много ли?

— Доста повече, отколкото би била готова да платиш.

— Надявам се да не си прав.

Той взе една от кесиите с продукти и ме последва по стълбището.

— Каза, че ще ходиш в банката. Ходи ли?

— Да. Дори говорих с Алън Шемпски, но не научих нищо ново.

— За какво говорихте?

— За времето. За политиката. За здравеопазването. — Подпрях една от кесиите върху крака си, докато отключвах.

— Много си потайна. Май никому нямаш доверие.

— Нямам доверие в теб.

— И аз не бих изпитвал доверие към него — обади се Бригс от хола. — Има вид на човек, нуждаещ се от социална помощ.

— Този пък кой е? — пожела да узнае Бънчи.

— Ранди — казах.

— Искаш ли да изчезне?

Погледнах Бригс. Изкушението бе голямо. После казах:

— По-добре някой друг ден.

Той отвори кесията, която носеше, и подреди съдържанието й върху кухненския плот.

— Някои от приятелите ти са доста странни.

Нямаше да ги намери за странни, ако ги сравнеше с роднините ми.

— Ще те поканя на обяд, ако ми кажеш за кого работиш и защо изпитваш интерес към Фред — казах му.

— Не мога да го направя. Освен това имам чувството, че и без това ще ме поканиш на обяд.

За обяд приготвих доматена супа от консерва и сандвичи с кашкавал на грил. Сандвичите направих, защото ми се ядяха точно такива сандвичи. Колкото до супата, реших, че ще е добре да имам подръка чиста резервна консервена кутия за Рекс.

По време на обяда погледнах Бънчи и се сетих за думите на Морели. Бе казал, че работи с двама мъже от данъчната служба, в сравнение с които той приличал на бойскаут. В главата ми зазвучаха ангелски хорове и ми дойде вдъхновение.

— Боже мой, та ти работиш в един екип с Морели — казах.

— Не работя в екип с никого — каза Бънчи. — Работя сам.

— Лъжеш.

Морели не за пръв път бе имал отношение към мои случаи, без да ми го казва, но за пръв път бе изпратил шпионин да ме следи. Морели падна още по-ниско в очите ми.

Бънчи въздъхна и отмести чинията си.

— Това означава ли, че няма да ми предложиш десерт?

Подадох му един от оцелелите шоколади.

— Депресирана съм.

— Това пък защо?