Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Погледнах часовника за стотен път.

Лора Липински не бе единствената причина да не заспивам. Имах хормонална атака. Виновен бе Морели. Какво ли не ми прошепна в ухото. Че и изглеждаше много сексапилен в италианския си костюм. Сигурно вече се бе прибрал. Можех да се обадя и да му кажа, че ще го навестя. В крайна сметка именно той бе виновен за сегашното ми адско състояние.

Ами какво щеше да стане, ако не си бе у дома и ме запишеше телефонният секретар? Щеше да стане още по-неудобно. Я по-добре да не звъня. „Мисли за някой друг“ — казах си.

През мислите ми се стрелна Рейнджъра. Не, само не той!

— Майната му. — Станах и отидох в кухнята да си налея портокалов сок. Разбира се, портокалов сок нямаше. Нямаше въобще никакъв сок, защото никога не купувах хранителни продукти. Имаше малко храна от тази, която ми даде мама, но никакъв сок.

За нещастие, наистина исках сок. И шоколад. Ако пийнех сок и хапнех шоколад, нямаше да мисля за секс. Впрочем, ако имах шоколад, нямаше да мисля и за сок. Шоколадът бе достатъчен.

Навлякох долнището на един стар анцуг, нахлузих едни маратонки и облякох якето направо върху памучната си нощница. Взех чантичката с ключовете си и, тъй като се опитвах да не бъда глупава, взех и пистолета.

— Нямам представа какво точно ти трябва — разнесе се гласът на Бригс откъм дивана, — обаче купи и за мен.

Хлопнах вратата, излязох на стълбището и влязох в асансьора.

Едва когато стигнах до паркинга осъзнах, че съм взела ключа на поршето. Значи така бе решила съдбата, а коя бях аз, за да я предизвиквам? Било ми писано да карам поршето.

Подкарах към магазин „7-11“. Стигнах там за нула време и ми се стори грехота да се прибера, без поне да съм се опитала да усвоя чалъмите на колата. Не можеше карането й да не се нуждае от чалъми. Продължих по „Хамилтън“, навлязох в Бърг, излязох от Бърг и — хоп! — преди да се усетя, се озовах пред дома на Морели. Джипът му бе паркиран до тротоара, а всички прозорци бяха тъмни. Постоях около минутка пред входа. Мислех си за Морели и за това колко хубаво би било сега да съм в леглото с него. Ами, дявол да го вземе, защо пък да не позвъня на вратата му и да не кажа, че случайно съм минавала през квартала и съм решила да се отбия? Какво лошо щеше да има в това? Междувременно обаче зърнах образа си в огледалото. Нее… С такава коса никъде не можех да се покажа. А и се сетих, че отдавна трябваше да си обръсна краката. Тъпа работа.

Всъщност май не биваше да се отбивам у Морели точно сега. Може би щеше да е по-добре първо да се прибера у нас, да си обръсна краката и да облека сексапилно бельо. Или още по-добре, да изчакам утрешния ден. Двадесет и четири часа плюс-минус един-два. Морели бе прав. Много го желаех.

„Я се стегни! Та в случая става дума за най-обикновен полов акт. Това не е нещо неотложно, като помощта при инфаркт. Креватът спокойно може да почака двадесет и четири часа.“

Поех си дълбоко дъх. Двадесет и четири часа. Започнах да се чувствам по-добре, след като установих, че мога да се контролирам. Бях разумна жена. Включих на скорост и подкарах.

Значи мога да се контролирам.

На ъгъла забелязах нечии светлини в огледалото.

В този квартал няма много хора, които да работят нощна смяна. Завих зад ъгъла, спрях, изключих светлините и проследих с поглед как колата спира пред дома на Морели. След две минути той излезе от нея, запъти се към входната врата, а колата тръгна и се насочи към мен.

Стиснах здраво кормилото, за да не би поршето да се поддаде на изкушение, да се включи само на задна скорост и да поеме към дома на Морели. Само двадесет и четири часа, казах си, и краката ми ще бъдат гладки като коприна, а косата ми — измита. Ама нали всъщност Морели има и душ, и самобръсначка. Защо се самозалъгвам? Защо трябва да чакам?

Включих на задна точно в момента, когато другата кола навлезе в кръстовището. Успях да зърна шофьора и сърцето ми се сви. Това бе Тери Гилмън.

В очите ми избухна нещо червено. Глупачка! Нищо не бях подозирала. Бях повярвала, че се е променил. Бях повярвала, че е по-различен от другите мъже от техния род. Аз се тревожа за косматите си крака, а Морели през това време кой знае какво е правил с Тери Гилмън. Направо удар по главата.

Погледнах с присвити очи колата, докато тя прекосяваше кръстовището. Тери въобще не ме забеляза. Вероятно планираше как да прекара остатъка от нощта. Вероятно бе тръгнала да пречука нечия баба.

Всъщност кой се интересуваше от Морели? Не и аз. Най-малко пък аз. Мен ме интересуваше само едно нещо — шоколадът.