Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Влизай в колата — казах на баба.

Тръгнах по „Чамбърс“. Стигнахме до „Либерти“, а после завих по „Ръслинг“.

— Една от тези къщи е. Като я видя, ще я позная — каза баба. — Навремето й ходех на гости. — После погледна през рамо. — Струва ми се, че някой ни следи. Бас държа, че е някой от боклукчиите.

— Това е Бънчи — казах. — С него уж работим заедно.

— Без майтап? Това издирване стана много мащабно. Станахме цял екип.

Спрях пред дома, посочен от баба, а после всички се струпахме на тротоара. Бе спряло да вали.

— Внучката ми ми каза, че работите заедно — каза баба на Бънчи и го огледа. — И вие ли сте търсач на съкровища?

— Не, госпожо, аз съм букмейкър — отвърна той.

— Букмейкър! — възкликна баба. — Чудесно! Винаги съм искала да се запозная с букмейкър.

Почуках на вратата на Маргарет Бъргър и когато тя отвори, се опитах да се представя, обаче баба ме изпревари.

— Надявам се да не те безпокоим, но и тримата сме заети с важно разследване — каза баба. — Стефани, аз и господин Бънчи.

Бънчи ме сръга и измърмори:

— „Господин“ Бънчи! Това ми хареса.

— Съвсем не ме безпокоите — отвърна Маргарет Бъргър. — Вероятно става дума за клетия Фред.

— Не ни е лесно да го открием — каза баба. — Внучката ми реши, че проблемът ти с телефонната компания прилича на нашия. Не ще и дума, има и разлика. Довели са Сол до инфаркт, вместо да го отвлекат.

— Ужасни хора, наистина — каза Маргарет. — Винаги сме си плащали сметките най-редовно. Не е имало един случай да сме закъснели. А пък после, когато си имахме неприятности с апарата, се направиха, че не ни познават. Можеш ли да си представиш?

— Също както при Фред. Нали така, Стефани?

— Да, бабо. Наистина…

— И после какво стана? — попита Бънчи. — Сол направи ли оплакване?

— Отиде лично при тях и вдигна голяма дандания. Точно тогава получи сърдечен удар.

— Срамна работа — каза баба. — Сол бе само на седемдесет и няколко.

— Пазите ли разписките от телефонната компания? — попита Бънчи. — От времето, когато сте нямали проблеми с нея?

— Мога да проверя — каза Маргарет. — Пазя всички сметки поне по една-две години. От тези на телефонната компания обаче май нищо не остана. След смъртта на Сол онзи ужасен човек, Джон Кърли дойде у нас уж за да помогне да се оправи батакът с плащанията. Въобще не му повярвах. Просто се опитваше да прикрие следите си, защото той бе виновен за бъркотията с компютрите. Дори почти си го призна, обаче за Сол вече бе късно. Вече бе получил инфаркт.

Бънчи, изглежда, се бе примирил с това, което слушаше.

— Значи Джон Кърли е прибрал сметките — каза той. Думите му прозвучаха повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Каза, че му трябвали за документацията.

— И не ги ли върна?

— Не. На всичкото отгоре ми пратиха съобщение, в което ме приветстваха като нов клиент. Уверявам ви, в тази телефонна компания цари пълна бъркотия.

— Имаш ли други въпроси? — попитах Бънчи.

— Не. Това ми е достатъчно.

— А ти, бабо?

— И на мен нищо не ми идва наум.

— В такъв случай, благодаря ви за отзивчивостта — казах на Маргарет.

— Дано Фред да се намери — каза тя. — Мейбъл сигурно не е на себе си.

— А, засега се държи — каза баба. — Фред май не е от тези съпрузи, които много липсват на съпругите си.

Маргарет кимна, сякаш бе разбрала напълно това, което иска да й каже баба.

Оставих баба и продължих към апартамента си. Бънчи ме последва и паркира зад мен.

— А сега какво? Сега какво ще правиш?

— Не знам. Ти имаш ли някакви идеи?

— Мисля, че в тази боклукчийска компания нещо не е наред.

Замислих се дали да не му разкажа за Лора Липински, обаче реших да се въздържа и вместо това попитах:

— Защо поиска да видиш сметките?

— Нямах някакви конкретни съображения. Просто ми се стори, че може да са интересни.

— Ясно.

Бънчи, с ръце в джобовете, се люшна на пети.

— Иска ми се да те попитам за сметките от боклукчийската компания. Запазила ли си някои от тях?

— Защо? И те ли според теб ще са интересни?

— Може би. Знае ли човек. — Погледът му се спря на нещо зад мен и изражението му се промени. Може би беше уморен.

Усетих как нечие тяло се доближава плътно до моето и нечия топла длан грижовно ляга на ключицата ми. Не ми трябваше да се обръщам, за да разбера, че е Рейнджъра.

— Това е Бънчи — казах на Рейнджъра, за да ги запозная. — Букмейкърът.

Бънчи отстъпи две крачки. Човек прави такива маневри, когато пред него е застанала мечка гризли.