Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Бабо!

— От мен да знаеш, този мъж никак не изглежда добре.

— Слизай веднага!

— Трябва да изщракам лентата докрай. Много мразя да зяносвам пози.

Затичах се към нея по пътеката между столовете.

— Не можеш да правиш това!

— Мога, след като се сетих да стъпя на стола. Иначе можех да му снимам лицето само странично. Това не ме устройва, защото половината му глава я няма.

— Веднага спри да снимаш и слез!

— Последен кадър! — каза баба, слезе от стола и прибра апарата в чантичката си. — Някои ще излязат страхотни.

— Капака! Затвори капака!

Тряс!

— Не знаех, че е толкова тежък — каза баба.

Върнах стола на мястото му и огледах внимателно ковчега, за да се убедя, че е наред. След това хванах баба за ръка.

— Да се махаме.

Вратата се отвори и Стива попита удивено:

— Какво правиш тук?

— Не успях да намеря баба — Казах. — И…

— Дойде да ме спаси — каза баба, докато вървеше към вратата. — Тъкмо изразявах почитта си към покойника, когато алармата се включи и всички избягаха. Някой ме събори и не можах да се изправя. Джуджето бе с мен, обаче не му стигнаха силиците да ме вдигне. Ако не беше внучката ми, досега да съм станала на пепел.

— „Малък човек“ — каза Ранди Бригс. — Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не съм джудже?

— Ами на мен ми се виждаш като джудже — каза баба и подуши въздуха. — Защо не мирише на пушек?

— Тревогата очевидно е била фалшива — каза Стива. — Добре ли сте?

— Като се гледам, да — каза баба. — Извадих късмет, защото съм стара и кокалите ми са крехки. — Погледна ме. — Представяш ли си — фалшива тревога!

Представих си.

На улицата имаше две пожарни коли. Хората трепереха под ръмящия дъжд, но не се разотиваха. Първо, изпитваха любопитство. Второ, връхните им дрехи бяха останали вътре. На ъгъла бе паркирала полицейска кола.

— Да не би ти да си задействала тази аларма? — попитах баба.

— Кой, аз ли? Моля ти се!

Когато се прибрахме, пред входа ни чакаше мама.

— Чух сирените — каза тя. — Добре ли сте?

— Разбира се, че сме добре — отвърна баба. — Не се ли вижда, че сме добре?

— Госпожа Чиак ми каза, че й се обадила дъщеря й и й казала, че при Стива имало пожар.

— Нямаше пожар — каза баба. — Обикновена фалшива тревога.

Майка ми продължи да гледа мрачно. Баба отърси дъжда от палтото си и го закачи на закачалката.

— Иначе щеше да ми е неприятно, че пожарникарите са ги вдигнали по тревога за нищо, но забелязах, че Бъки Мойер шофира. Знаеш, че на Бъки му прави страхотен кеф да кара тази огромна кола.

Това си беше самата истина. Даже няколко пъти го бяха заподозрели, че сам предизвиква фалшиви тревоги, за да може да подкара пожарната кола.

— Време ми е да тръгвам — казах. — Утре имам много работа.

— Почакай — каза майка ми. — Ще ти дам малко пилешко за вкъщи.

Баба ми се обади в осем и каза:

— Тази сутрин имам час във фризьорския салон. Можеш да ме закараш дотам, а по пътя ще оставим… знаеш какво.

— Филма ли?

— Да.

— В колко часа трябва да си в салона?

— В девет.

Първо спряхме пред фотоателието и баба ми даде филма и заръча:

— Кажи им да го направят за един час.

— Това ще струва цяло състояние.

— Имам си талон — каза баба. — На нас, възрастните, ни дават специални талони, защото нямаме много време за губене. Иначе трябва да чакаме прекалено дълго за снимките си, а през това време можем да умрем.

Оставих я във фризьорския салон и продължих за офиса. Лула се бе разположила в голямото кресло, пиеше кафе и си четеше хороскопа. Кони беше зад бюрото и ядеше сандвич. Вини не се виждаше.

Щом ме зърна, Лула захвърли вестника и каза:

— Искам да ми разкажеш всичко. Абсолютно всичко. Искам да чуя подробностите.

— Няма много за разказване — уплаших се и не облякох роклята.

— Добре ли те чух? Я повтори!

— Историята е доста сложна.

— Значи искаш да ми кажеш, че не си намазала нищо?

— Точно така.

— Момиче, това е много кофти.

Има си хас да не знам, че е кофти.

— Имаш ли непесета? — попитах Кони.

— В събота не изникна нищо. А днес е все още много рано.

— Вини къде е?

— В арестантското. Оформя гаранцията на един крадец.

Излязох от офиса и погледнах буика.

— Мразя те — казах му.

Чух нечий тих смях зад себе си, обърнах се и видях Рейнджъра.

— Винаги ли разговаряш с колата си по този начин? За това ще ти потрябва цял живот, маце.

— Живот си имам. Това, което ми трябва, е нова кола.

Той задържа поглед върху мен и се побоях да се опитам да отгатна мислите му. Кафявите му очи излъчваха увереност и си личеше, че ситуацията му се вижда леко забавна.