Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Айрин Тъли — каза баба. — Това име ми звучи познато, но не мога да направя връзката.

— Каза ми, че се била запознала с Фред в клуба на възрастните.

— Сигурно там съм чула името й. Този клуб има твърде много членове и не ходя на всичките му мероприятия. Старите хора мога да ги възприемам с мярка. Ако толкова много ми се гледат старчески лица, ще се погледна в огледалото.

Стигнахме в „Бруксайд Гардънс“ и започнах да търся номера. Комплексът бе от шест сгради, обграждащи голям паркинг. Бяха тухлени, двуетажни и построени в модерен колониален стил. Това означаваше, че бяха боядисани в бяло и че прозорците имаха капаци. Всеки апартамент имаше собствен външен вход.

— Ето го — каза баба и разкопча колана си. — Ей този, дето има украса от Хелоуин на вратата.

Позвънихме. Отвори ни Айрин.

— Да, моля?

— Искаме да ви зададем един въпрос във връзка с изчезването на Фред Шуц — каза баба. — И също така да ви покажем една снимка.

— Да не би да е снимка на Фред? — попита Айрин.

— Не — отвърна баба. — Това е снимка на човека, който го е отвлякъл.

— Всъщност не знаем дали Фред е бил отвлечен — намесих се. — Баба иска да каже, че…

— Я погледни — каза баба и подаде една от снимките на Айрин. — Разбира се, тук може би е с друг костюм.

Айрин разгледа снимката и попита:

— А защо е в ковчег?

— Сега е малко мъртъв — отвърна баба.

— Не, не е той — каза Айрин.

— Може би ти се струва така, защото очите му са затворени и не може да се забележи хитрият му поглед — каза баба. — А и носът му изглежда малко смачкан. Може и да е паднал върху лицето си, след като си е пуснал куршум в черепа.

Айрин отново разгледа снимката.

— Не. Съвсем определено не е той.

— Жалко — каза баба. — Бях сигурна, че е именно той.

— Съжалявам — каза Айрин.

— Все пак снимките си ги бива — каза баба, когато се качихме в колата. — Щяха да са още по-хубави, ако бях успяла да му отворя очите.

Закарах я при нашите и останах на обяд. През цялото време търсех с поглед Бънчи. За последен път го бях видяла в събота и бях започнала да се тревожа за него. Само това оставаше, да започна да се тревожа за Бънчи. Стефани Плъм в ролята на грижовна квачка.

Тръгнах си и потеглих по „Чамбърс“ на път за „Хамилтън“. Точно там Бънчи ме настигна. Забелязах го в огледалото за обратно виждане, спрях до тротоара и слязох, за да си поговорим.

— Къде беше? — попитах го. — Да не би неделя да ти е почивен ден?

— Имах работа. За твое сведение, на букмейкърите им се налага от време на време да работят.

— Знам само, че не си букмейкър.

— Пак ли започваш?

— Как успя да ме откриеш точно сега?

— Въртях се наоколо с колата и просто извадих късмет. А ти? На теб излезе ли ти късметът?

— Това въобще не е твоя работа!

Погледът му се развесели.

— Имах предвид Фред.

— Крачка напред, две назад — казах. — Уж стигам до някакви следи, а после се оказва, че не водят доникъде.

— Какво имаш предвид?

— Открих една жена, която видяла Фред да се качва в колата на друг човек в деня на изчезването му. Работата е там, че не можа да опише нито човека, нито колата му. После пък в погребалното бюро се случи нещо много странно. Имам чувството, че има някаква връзка със случая, но не мога да си обясня защо.

— Какво беше това странно нещо?

— Една от посетителките, изглежда, бе имала проблеми, подобни на проблема на Фред с боклукчийската компания. Само че в нейния случай ставаше дума за телефонна компания.

— За какви проблеми става дума?

— Не знам точно. Това ми го каза баба. Спомена, че били подобни на проблемите на Фред.

— Според мен няма да е зле да поговорим с тази жена.

— Двамата с теб? Изключено.

— Бях останал с чувството, че работим заедно. Нали ме нахрани с агнешко.

— Стана ми жал за теб. Имаше много страдалчески и самотен вид.

Бънчи размаха шеговито пръст.

— Не си искрена. Според мен започвам да ти харесвам.

Колкото може да ти хареса бездомно куче. Или почти толкова. В едно нещо обаче Бънчи бе прав. Защо пък да не поговорим с Маргарет Бъргър? Какво лошо можеше да има в това? Нямах представа къде живее Маргарет, така че се върнах при нашите и помолих баба да ми даде адреса.

— Ще ти покажа къде живее — рече тя.

— Не е необходимо да ми показваш. Само ми обясни.

— И да изтърва екшъна? Няма да го бъде!

Всъщност защо пък да не дойде? Нали и без това и Бънчи се мъкнеше подир мен? Може би трябваше да поканя също и госпожа Чиак, и Мери Лу, и сестра си Валери. Поех си дълбоко дъх. Сарказмът винаги повдига тонуса ми.