Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Всичко това ми се стори малко зловещо при положение, че Мейбъл бе сред нас. Самата тя обаче не изглеждаше смутена.

— Ти какво мислиш, Стефани — попита тя. — До Хаваите ли да отида, или по-добре да предприема пътуване по море?

— Божичко, като ти гледам гените, получила си се съвсем прилична — каза Бригс.

— Я виж, претъпкано е — коментира баба, след като огледа паркинга. — Това е заради Стива, при него не е останал празен салон. Джийн Муун ми каза, че братовчедка й Дороти умряла вчера сутринта и не могли да й намерят място при Стива. Наложило се да я закарат при Мозъл.

— И какво му е лошото на Мозъл? — попита Бригс.

— Нищо не разбира от гримиране — отвърна баба. — Слага прекалено много грим. Аз обичам, когато някой умре, да изглежда естествено.

— И аз — съгласи се Бригс. — Няма нищо по-грозно от труп с неестествен вид.

Дъждът бе преминал в ръмене, но времето не бе приятно, така че оставих баба и Бригс пред входа и отидох да търся място за паркиране. Открих място само на една пряка, но когато се върнах при входа на погребалното бюро, от къдриците ми не бе останало нищо, а плетеният ми памучен пуловер бе станал пет сантиметра по-дълъг.

Лари Липински бе в салон 1, както подхождаше на самоубиец. Около ковчега му се бяха струпали роднини и приятели. Останалите присъстващи бяха същите хора, които бях видяла на бдението на Дийтър. Присъстваха и професионални оплаквачки като баба Мазур и Сю Ен Шпац. Присъстваха и хората от боклукчийската компания.

Баба Мазур тръгна към мен, следвана от подтичващия Бригс, и измърмори:

— Вече поднесох съболезнованията си. Трябва да ти кажа, че тези хора са много необщителни. Жалко, че осигуряват място за такива покойници, а го отказват на хора като Дороти Муун.

— Искаш да кажеш, че не са ти дали фотография на покойния.

— Среден пръст — каза баба. — Показаха ми среден пръст.

— При това бяха много убедителни — добави усмихнатият Бригс. — Жалко, че те нямаше.

— И без това не мисля, че е той — казах.

— Не съм сигурна — каза баба. — Тези хора се държат така, сякаш крият нещо. Изглеждат ми гузни.

Ако бях роднина на човек, признал извършването на убийство, вероятно и аз щях да се чувствам малко неловко.

— Не се безпокой — каза баба. — Допусках, че може да се получи така, и заради това си изготвих план.

— Най-добрият ти план ще е да забравим за всичко това — казах.

Баба продължаваше да сканира с поглед тълпата.

— Ема Гец ми каза, че покойника в салон 4 го гримирали много хубаво. Ще отида да го видя.

— И аз ще дойда — каза Бригс. — Не искам да пропусна нищо.

Гримът в салон 4 никак не ме интересуваше, така че казах, че ще ги изчакам във фоайето. След няколко минути ми омръзна да чакам, така че отидох до масата и си взех малко курабийки. И там се притесних, така че се отбих до дамската тоалетна, за да видя състоянието на косата си. Грешка. Не биваше да го правя. Върнах се при курабийките и пъхнах една в джоба си за Рекс.

Тъкмо бях започнала да броя панелите на тавана и се чудех по какъв друг начин да си убия времето, когато се включи пожарната аларма. Не много отдавна сградата на Стива бе изгоряла почти до основи, така че сега бе опразнена много бързо. Хората побягнаха от салоните и се устремиха към вратата. Никъде не видях баба Мазур, така че си пробих път през тълпата, за да стигна до салон 4. Когато пристигнах там, салонът бе празен, ако се изключеше госпожа Кункле, напълно безметежна в ковчега си от махагон и бронз, струващ дванадесет хиляди долара. Затичах се отново към фоайето, за да проверя дали баба не е вън, но забелязах, че вратата на салон 1 е затворена.

Всички останали врати бяха отворени. Затворена бе само вратата на Липински.

Отвън се чу вой на сирени и бях обзета от лошо предчувствие. В другия край на фоайето Стива нареждаше с крясъци на помощника си да провери задните стаи. Видя ме и лицето му побеля.

— Не бях аз! — казах му. — Кълна ти се!

Той тръгна подир помощника си и веднага щом излязоха, отидох до салон 1 и се опитах да отворя вратата. Дръжката поддаде, но вратата не се отвори. Натиснах с рамо. Вратата рязко се отвори и Бригс падна по гръб.

— Майната ти — викна той. — Веднага затвори вратата, висока глупачко!

— Какво правиш?

— Помагам на баба ти да си свърши работата. Не разбра ли?

Баба бе вдигнала капака на ковчега на Лари Липински, бе стъпила с един крак върху сгъваем стол, а с другия на ръба на ковчега и правеше снимки.