Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ще те утрепя — каза той, потен и запъхтян, и се опита да се намести върху мен и да ме стисне за шията. — Мамицата ти мръсна, ще те утрепя.

Успях да се извъртя и го захапах с все сили по рамото.

— Лелее! — изпищя той. — Мръсна кучка! Ти вампир ли си ма?

Продължихме да се боричкаме, както ми се стори, цели часове, вкопчени в мъртва хватка. Той се опитваше да ме убие, а аз просто се бях впила в него като кърлеж в куче. Въобще не се замислих къде сме и в какво състояние е роклята ми. Страх ме беше, че ако го пусна, може да ме пребие до смърт. Тъкмо се бях почувствала напълно изтощена и започнах да мисля, че настъпва краят ми, когато някой ни заля с кофа леденостудена вода.

И двамата веднага прекратихме схватката и се отпуснахме по гръб, целите мокри.

— Какво има? — попитах. — Какво става? — Примигах няколко пъти и видях, че около нас има много хора. Морели и Рейнджъра, двама униформени полицаи и съседи от квартала. Плюс госпожа Рузик, с голяма празна тенджера в ръце.

— Това няма грешка — каза госпожа Рузик. — Този номер обикновено го правя на котките. В този квартал има прекалено много котки.

Рейнджъра ми се ухили и каза:

— Честито, тигрице!

Изправих се и се огледах. Нямах счупени кости. По тялото ми нямаше дупки от куршуми. Нито пък рани от нож. Маникюрът ми бе свършен. От косата и роклята ми се стичаше вода. Гърдите ми бяха покрити с нещо, наподобяващо зеленчукова супа.

Морели и Рейнджъра бяха вперили поглед в гърдите ми и в мократа рокля, плътно прилепнала по тялото ми. Хилеха се.

— Да де, имам гърди — отсякох. — Стига сте се хилили.

Морели ми подаде сакото си и попита:

— Каква е тази зеленчукова супа по роклята ти?

— Той ме удари с торба с боклук.

Морели и Рейнджъра отново се ухилиха.

— По-добре си мълчете — казах им. — И ако ви е мил животът, престанете да се хилите.

— Е, аз си тръгвам — каза Рейнджъра, като се ухили още по-широко. — Време е да разходя кучето.

— Представлението свърши — каза Морели на съседите.

Тук бе и Санди Полан. Тя огледа още веднъж Джо от глава до пети, изкикоти се и си тръгна.

— Каква беше тази история? — попита Джо.

Погледнах го сърдито и казах:

— Опитай да се сетиш.

Когато стигнахме до джипа, му върнах сакото и си облякох пуловера. После попитах:

— Само от любопитство искам да разбера: колко време остана да гледаш как се боря с Рузик?

— Не много. Минута или две.

— А Рейнджъра?

— И той толкова.

— Можеше да се намесите и да ми помогнете.

— Опитахме се, но не успяхме да те хванем както трябва, защото през цялото време се търкаляхте. Освен това се виждаше, че и сама можеш да се справиш.

— Ти откъде разбра къде съм?

— Разговарях с Рейнджъра. Той позвъни на мобифона ти.

Огледах още веднъж роклята си. Очевидно вече за нищо не ставаше. Добре че не бях облекла тесните черни дрехи.

— А ти къде беше? Потърсих те в мъжката тоалетна, но там нямаше никого.

— Наложи се да изведа Франки на свеж въздух — каза Морели, спря на светофара и ме погледна. — Ти с какъв акъл отиде да ловиш Алфонс невъоръжена?

Дадох си сметка, че не преследването на Алфонс трябва да ме смущава. Добре де, може и да не е било много умно от моя страна. Истинската ми глупост обаче се състоеше в друго: бях излязла на улицата сама и невъоръжена, без да съобразя, че някъде може да ме издебне Рамирес.

Морели ме изпрати до апартамента ми. Притисна ме леко към вратата, целуна ме нежно и попита:

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

— Косата ми е покрита с утайка от кафе, а отгоре на всичко в апартамента е Ранди Бригс.

— Вярно е. Ухаеш на къщовница.

— И тази вечер май не съм настроена романтично.

— Ще се оправим и без романтика — каза Морели. — Можем да се заемем с истински долнопробен секс.

Погледнах го възмутено. Морели отново ме целуна. Този път като за лека нощ. И каза:

— Обади ми се, когато ти потрябва.

— Когато ми потрябва какво? — Сякаш не знаех за какво става дума.

— Каквото и да е.

Влязох в апартамента и минах тихичко покрай Бригс, който спеше на дивана.

В неделя сутринта ме събуди дъждът. Барабанеше с равен звук по пожарната площадка и мокреше прозореца. Дръпнах завесите и реших, че светът е сив. Отвъд паркинга светът въобще не съществуваше. Погледнах леглото. Голямо изкушение. Можеше да си се пъхна в него и да си лежа, докато дъждът спре, или до края на света, или до момента, когато влезе някой с кесия със сладкиши.

За нещастие, ако се върнех в леглото, можеше да остана там и да започна да правя разбор на живота си. А в живота ми имаше проблеми. Заниманието, което отнемаше най-голяма част от времето ми и от умствената ми енергия, нямаше да ми спечели дори пари за закуска. Вярно е, че в момента това беше без значение. Бях решила да открия Фред, жив или мъртъв. Задачите, които ми възлагаше Рейнджъра, се оказваха непосилни за мен. Колкото до търсенето на съкровища, и то се оказа голям кьорфишек. Ако започнех да размишлявам повечко за живота си, можеше да стигна до извода, че трябва да си намеря истинска работа. Работа, при която да ти се налага всеки ден да носиш чорапогащник и да демонстрираш добри обноски.