Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Домът на Рузик се намираше само на три преки. Исках да се заема веднага с работа, но не ми се щеше да оставя Джо с впечатлението, че съм го зарязала. „Няма проблеми — рекох си, — просто трябва да го потърся. Той е в мъжката тоалетна.“ Само дето го нямаше в мъжката тоалетна. В мъжката тоалетна нямаше никого. Попитах няколко души дали могат да ми помогнат да намеря Джо. Не можеха. Никой не знаеше къде мога да намеря Джо. И Рейнджъра не се обаждаше.

От ушите ми започна да излиза пара. Ако това продължеше, дали нямаше да засвистя като чайник? Тази гледка нямаше ли да бъде смущаваща?

Добре, ще му оставя бележка. Имах химикалка, но не и хартия, така че използвах една салфетка. „Веднага се връщам — написах. — Трябва да намеря един НПС, търсен от Рейнджъра.“ Оставих салфетката до чашата на Джо и излязох.

Изминах трите преки почти на бегом и се озовах при къщата на Рузик. Точно така, Алфонс си бе там, голям и съвсем реален, и гледаше телевизия. Виждаше се съвсем ясно през стъклото на прозореца на хола. Никой никога не бе отправял към Алфонс обвинението, че е много умен. Вероятно това можеше да се каже и за мен, тъй като бях съобразила да си взема чантичката, но бях забравила пуловера и мобифона си в ресторанта. Сега, застанала неподвижно, започнах да изстивам. „Няма проблеми — рекох си. — Ще се върна в ресторанта, ще си прибера нещата и ще дойда пак.“

Този план не изглеждаше лош. Уви, точно в този момент Алфонс стана, почеса се по корема, стегна панталоните си и излезе от стаята. Дявол да го вземе. А сега какво да правя?

Бях на улицата точно срещу дома на семейство Рузик, сгушена между две паркирани коли. Имах чудесен обзор към хола и лицевата част на къщата, но не виждах нищо друго. Тъкмо размишлявах върху този проблем, когато чух как се отвори задната врата. Майната му! Тръгваше си. Навярно бе паркирал колата си в улицата зад къщата.

Затичах се по улицата и се скрих в сенките встрани от къщата. Видях как масивният силует на Алфонс Рузик се придвижва към улицата, с торба в ръка. Бе обвинен във въоръжен грабеж и опит да използва смъртоносно оръжие. Бе на четиридесет и шест години и тежеше деветдесет и пет килограма, като основната част от тях се падаха на търбуха му. Имаше островърха малка глава и мозък, който й съответствуваше по размери. И сега си отиваше. Дяволите да вземат Рейнджъра! Защо не идваше?

Алфонс бе пресякъл половината двор, когато изкрещях. Нямах оръжие. Нямах и белезници. Нямах нищо, но така или иначе изкрещях. Друго просто не ми дойде наум.

— Стой! — извиках. — Служба за задържане на укриващи се! Лягай на земята!

Алфонс дори не се и обърна. Просто хукна напред. Предпочете да прекоси дворовете, отколкото да тича по алеята. Тичаше с все сили, макар и да не можеше да набере особена скорост поради дебелия си задник и бирения си търбух, без да изпуска торбата, която държеше в дясната ръка. Разлаяха се кучета, светнаха лампи и всички хора от квартала започнаха да отварят задните си врати.

— Извикайте полиция! — продължих да крещя, докато търчах подир Алфонс. Полата ми се бе увила около врата. — Пожар, пожар! Помощ, помощ!

Тъкмо го бях наближила на една ръка разстояние, когато той се извърна и ме удари с торбата. От удара тя се пръсна, а аз паднах на земята. Паднах по гръб, цялата посипана с боклук. Алфонс въобще не бе мислил да бяга. Просто бе излязъл да изхвърли боклука на майка си.

Успях да се изправя и отново затичах след Алфонс, който търчеше към къщата на майка си. И изведнъж извади от джоба си ключове и ги насочи към един форд, паркиран на ъгъла. Алармената система зачурулика.

— Стой! — изкрещях. — Арестуван си! Стой или ще стрелям!

Това бе много тъпо, защото нямах пистолет. А и да имах, в никакъв случай нямаше да го застрелям. Алфонс се извърна през рамо и това движение се оказа достатъчно, за да наруши координацията му и да се препъне. Блъснах се в желатиновото му тяло.

И двамата тупнахме на тротоара и се вкопчих в него с все сили. Алфонс се опитваше да се изправи, а аз да не му позволя да го направи. В далечината завиха сирени, чуха се виковете на хора, затичали се към нас. Мислех си, че просто трябва да успея да го задържа достатъчно време, за да изчакам идването на помощ. Той успя да се изправи на колене, а аз бях стиснала ризата му. Отпъждаше ме с ръце, сякаш бях, вредно насекомо.

— Тъпа путка — каза ми. — Та ти нямаш пистолет!

Обиждали са ме как ли не. Думата, която използува, не бе от любимите ми. Дръпнах го за ръкава и го изритах по краката. Той първо сякаш увисна във въздуха за част от секундата, а после тежко падна. Чу се глух тътен, който разтърси земята с около 6.7 по скалата на Рихтер.