Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Стоп! — казах и блокирах вратата. — Няма да живееш тук. Няма да те пусна даже и за миг тук.

— Според договора за освобождаване под гаранция трябва да ме пуснеш. Обади се на оня тип с муцуна като на плъх, братовчед ти, и го попитай дали не е така. Какво, пак ли искаш да наруша договора? Пак ли искаш да ти се налага да ме ловиш?

Не се отместих.

— Виж какво, ще остана при теб само няколко дни. Докато сложат нов мокет и нова врата. Отгоре на всичко, чака ме много работа и има опасност заради теб да не я предам в срок.

— Нямам абсолютно никакво желание да споря с теб. Тъкмо излизах и е изключено да те оставя сам в апартамента си.

Той наведе глава и се промуши покрай мен.

— Хич не се тревожи. Нямам никакво желание да ти крада сребърните прибори. Трябва ми само работно място. — Той отвори единия куфар, измъкна портативен компютър и го сложи на малката масичка.

Дявол да го вземе!

Намерих Вини у тях и викнах:

— Какво си казал на Бригс?

— Трябваше да го настаня някъде, та реших, че ако го изпратя при теб, ще ти е по-лесно да не го изпущаш от око.

— Ти с всичкия си ли си?

— Човекът ще остане у вас само няколко дни, докато му оправят вратата. За твое сведение, тази врата ми създаде доста неприятности. Ти буквално си я разрушила.

— Няма да ставам бавачка на непесета.

— Той е съвсем безобиден дребосък. Освен това ме заплаши с граждански иск. И ако рече да упорства, работата ще стане дебела. Особено за теб. Ти буквално си го потрошила от бой. Виж какво, много съм зает. Гледай там да го поуспокоиш. — И затвори телефона.

Бригс вече се бе настанил на дивана и се занимаваше с компютъра. Бе много забавен с тези свои малки крачета. Приличаше на голяма смешна кукла с наранено лице. Върху разбития му нос имаше лепенка, а едното му око бе почерняло. Не ми се вярваше да успее да ме осъди за телесни повреди, но не ми се щеше да проверявам.

— Пристигаш в много неудобно време — казах му. — Имам среща с приятел.

— Чудесно. Навярно това е велико събитие в твоя живот. Между нас казано, роклята ти хич не я бива.

— На мен пък много си ми харесва. Романтична е.

— Мъжете не харесват романтичните дрехи, момиче. Мъжете обичат сексапилните дрехи. Да са къси и прилепнали. Нещо, по което да ти направи удоволствие да плъзнеш ръка. Не твърдя, че аз разсъждавам така. Казвам ти само какво предпочитат мъжете.

Чух да се отваря вратата на асансьора. Трябваше да е Морели. Взех си пуловера и чантата и се затичах към вратата.

— Не пипай нищо — казах на Бригс. — Като се върна, ще направя оглед на апартамента, и държа да го заваря точно такъв, какъвто го оставих.

— Аз си лягам рано, така че гледай да не вдигаш много шум, ако закъснееш. Като ти гледам дрехите, едва ли ще прекараш нощта при приятеля си.

Посрещнах Морели в антрето.

— Да… — огледа ме Морели. — Изглеждаш красиво, но очаквах нещо по-друго.

Не можех да кажа същото за него. Изглеждаше точно така, както очаквах. Бе прелъстителен. Тъмносив копринен габардинен костюм с калифорнийска кройка. Френско синя риза. Вратовръзка с убити цветове. Черни италиански мокасини.

— Защо? Ти какво очакваше?

— Очаквах по-високи токове, по-къса пола, по-разголени гърди.

Проклетият Бригс бе познал.

— Бях си приготвила други дрехи, обаче на тях отиваше само една малка чантичка, която не можеше да побере мобифона и пейджъра ми.

— Отиваме на сватба. Там не ти трябват мобифон и пейджър — каза Морели.

— Самият ти имаш пейджър, защипан за колана.

— Защото съм дежурен. Наближава завършекът на акция, който не искам да пропусна. Работя в екип с две момчета от данъчната служба, пред които изглеждам като бойскаут.

— Мръсна работа ли е?

— По-скоро смахната.

— Аз пък днес извадих късмет с дядо Фред. Открих една жена, която го е видяла да разговаря с човек с костюм. След това двамата се качили в колата на човека и отпътували.

— Добре ще е да съобщиш това на Арни Мот — каза Морели. — Едва ли ще искаш да те обвинят в укриване на информация за възможно отвличане и убийство.

Малкият паркинг на църквата „Възнесение Христово“ вече бе препълнен. Морели паркира на пряка и половина от черквата и каза с въздишка:

— Защо ли ми трябваше да обещавам, че ще дойда? Можех да се оправдая със служебна заетост.

— Защо? Сватбите разведряват.

— Сватбите направо те изцеждат.

— Защо не обичаш сватбите?

— Защото ми се налага да разговарям с роднините си.

— Добре. Тук си прав. От какво друго се боиш?