Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Къде е комбито? — попитах Мейбъл, когато тя се появи на вратата.

— Разкарах го — каза тя. — Никога не ми е доставяло удоволствие да карам онази огромна стара гемия. — Погледна новата си кола и се усмихна. — Какво ще кажеш? Не е ли страхотна?

— Права си, страхотна е — отвърнах. — Днес попаднах на една жена, която май е видяла Фред.

— Боже мой! — рече Мейбъл. — Само не ми казвай, че си го открила.

Примигнах от удивление, защото от тона й не пролича новината да я е зарадвала.

— Не съм.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Слава Богу. Не искам да ме разбереш зле, обаче току-що купих тази кола. Не ми се вярва Фред да прояви разбиране към покупката ми.

Окей. Вече разбрах къде стои Фред в нейната класация. По-долу от един „Нисан Сентра“.

— Както и да е. Тази жена ми каза, че май е видяла Фред в деня, когато изчезнал. Сторило й се, че разговаря с човек, облечен с костюм. Имаш ли представа кой може да е бил?

— Не. А ти?

Въпрос номер две.

— Много е важно да разбера всичко за нещата, с които се е занимавал Фред в деня, преди да изчезне.

— Ден като ден, нищо особено — каза Мейбъл. — Сутринта не прави нищо. Мота се из къщи. После обядвахме, а след това отиде в магазина.

— В „Гранд Юниън“?

— Да. И отсъства само час. Не ни трябваха много неща. После работи в двора. Почисти последните листа. И толкоз. Друго не е правил.

— През нощта излиза ли?

— Не… Почакай. Да, излиза. Изнесе листата. Ако са ти се събрали много чували с листа, трябва да плащаш допълнително на компанията. Когато Фред превишаваше броя на чувалите, за които бе платил, изчакваше да се стъмни и след това оставяше един или два чувала при боклука на Джовикини. Казваше, че това е съвсем справедливо, тъй като Джовикини винаги го лъже в сметките.

— В колко часа излезе Фред в петък сутринта?

— Рано. Някъде около осем. Когато се върна, се оплака, че му се наложило да чака, докато „Ар Джи Си“ започнат работа.

— А кога точно се върна?

— Точно не си спомням. Може би някъде към единадесет. Така или иначе, за обяд вече си бе вкъщи.

— Че много време е отсъствал. Много време е изгубил за едно обикновено оплакване в „Ар Джи Си“.

— Не се бях замисляла за това, но май си права. През това време явно не беше бил при Уини, тъй като бе ходил при нея следобеда.

Така или иначе бях в квартала, така че реших да се отбия при семейство Рузик. Хлебарницата се намираше на самия ъгъл, а останалите къщи на улицата бяха близнаци. Домът на семейство Рузик се намираше в къща от жълти тухли с козирка и с преден двор, широк метър. Прозорците на госпожа Рузик винаги бяха измити, а дворът — пометен. Пред къщата нямаше коли. Задният двор бе дълъг и тесен и водеше към алея, широка колкото единично улично платно. Къщите близнаци бяха разделени от двойни алеи за паркиране, които завършваха с единични гаражи.

Позамислих си дали да не си поговоря с госпожа Рузик, но се отказах. Бе устата жена, която при всякакви обстоятелства защитаваше калпавите си синове. Вместо това се отбих до Санди Полан.

— Привет, Стефани — каза Санди, когато отвори вратата. — Отдавна не сме се виждали. Какво има?

— Трябва ми информация.

— Ще се опитам да позная каква. Интересува те Алфонс Рузик.

— Виждала ли си го?

— Не съм, но скоро ще се появи. Никога не пропуска в събота да вечеря при мамчето си. Страхотен неудачник е.

— Би ли ми направила една услуга — да издебнеш кога е тук? И аз бих могла да свърша тази работа, но трябва да ходя на сватба.

— Боже мой! Това да не е сватбата на Джули Морели? Значи това, което казват за теб и Джо, е вярно.

— Какво казват за мен и Джо?

— Че сте живеели заедно.

— Апартаментът ми изгоря, така че за известно време наех една стая при него.

На лицето на Санди се изписа разочарование.

— Какво искаш да кажеш? Че не си спала с него?

— Да съм спала? Всъщност да, май спах с него.

— Божичко! Знаех си! Знаех си! Я ми кажи бива ли го? Страхотен ли е? Как му е… нали ме разбираш… оная работа? Да няма някаква малка пишка? Божичко, само не ми казвай, че пишката му е малка!

Погледнах си часовника.

— Не искам да закъснявам. Време е да…

— Моля ти се, кажи ми, иначе ще умра! — извика Санди. — Толкова му бях навита в колежа! Всички му бяха навити! Ако ми кажеш, на никого няма да разкажа, кълна ти се.

— Добре. Пишката му не е малка.

Санди застина в очакване.

— Ами това е.

— А той заряза ли те? Открай време имаше вид на мъж, който обича да зарязва жените.

— Не е. Не ме е зарязвал. — Дадох й визитната си картичка. — Много те моля, ако забележиш Алфонс, обади ми се. Първо ме потърси на мобифона, а ако не отговоря, на пейджъра.