Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Хей, момиче, отдавна те чакаме — засмя се Лула. — Чухме, че си съдрала Бригс от бой. Заслужил си го е, ама мисля, че щом ще спукваме някого от бой, трябва да викаш и мен. И без това знаеше какъв мерак имах да понапляскам този малък разбойник.

— Така е — каза Кони. — Ти май имаш вкус към брутални действия.

— Нищо не съм му направила. Той падна по стълбището — казах.

Вини отвори вратата на кабинета си, подаде глава и викна:

— Колко пъти съм ти казвал да не удряш хората по лицето? Ще ги удряш по тялото, където следите не се виждат. Ще ги удряш по ташаците, по бъбреците…

— Той падна по стълбището! — повторих.

— Да де, ама ти го бутна, нали?

— Не!

— Това ми харесва — каза Вини. — Харесва ми, че лъжеш. Продължавай да отричаш. Това ми харесва. — След това се прибра в кабинета си и тресна вратата.

Дадох на Кони разписката за задържането на Бригс и тя ми написа чек.

— Ще ида да потърся свидетели — казах й.

Лула бе стиснала портмонето си.

— Ще дойда с теб. За всеки случай. Току-виж онзи Бънчи реши пак да те проследи. Ще имам грижата да го озаптя.

Усмихнах се. Работата обещаваше да е интересна.

Първо отидохме в ателието за фотокопирни услуги на шосе 33. Там направихме фотоувеличение на снимката на Фред и я размножихме заедно с текст с молба за информация за него.

Оттам отидохме в паркинга на „Гранд Юниън“. Изпитах разочарование, когато не видях Бънчи. Паркирах по-близо до магазина и след това с Лула взехме фотокопията и слязохме от колата.

— Почакай — каза Лула. — Има разпродажба на „Кока-Кола“. Предлагат съвсем добра цена. Че май имат и доста хубаво месце в щанда за деликатеси. Колко е часът? Стана ли време за обяд? Ще имаш ли нещо против, ако понапазарувам малко продукти?

— Моля ти се, свърши си работата — казах й и прикрепих с кабарчета едно от фотокопията на дъската за обяви до входа на магазина. После взех оригиналната снимка и започнах да разпитвам минувачите. През това време Лула се развихри пред щанда за хляб.

— Виждали ли сте този човек?

Отговаряха ми главно с „не“. По-рядко с: „Я, това е Фред Шуц“.

Никой не можа да си спомни да го е виждал в деня на изчезването му. Никой не го бе виждал и след това. Никого не го бе еня, че е изчезнал.

— Как върви работата? — попита Лула, когато излезе с пълната с продукти количка.

— Слабо. Не кълве.

— Ще оставя тези неща в колата, а после ще огледам видеомагазина в дъното.

— Разтоварвай се — казах й.

Показах снимката на Фред на още неколцина души и сетне реших, че е време за обедна почивка. Пребърках джобовете си и дъното на чантата си и открих достатъчно пари за закупуването на малка торбичка с питателни, измити и готови за консумация свежи моркови. За тези пари можех да си купя и голям шоколад. Отново изпитание.

Лула се върна от видеомагазина точно когато облизвах остатъка от шоколада от пръстите си.

— Я виж какво взех — каза Лула. — Бяха пуснали „Страхотни нощи“ с намаление. Не че много ми харесва, ама от време на време ми прави кеф да гледам как свършва.

— Сега ще взема снимката на Фред и ще започна да проверявам къща по къща. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се! Само ми дай едно от копията и ще видиш как ще се развихря.

Разделихме си квартала на две и се договорихме да работим до два часа. Аз приключих рано, с нулеви резултати. Една жена каза, че видяла Фред в компанията на Харисън Форд, но това не ми се стори правдоподобно. Друга пък зърнала призрака на Фред на телевизионния си екран. И това не ми се видя убедително.

Тъй като ми остана малко време за убиване, се върнах в „Гранд Юниън“, за да си купя чорапогащник за сватбата. Още във фоайето забелязах възрастна жена, вперила поглед във фотокопието на снимката на Фред, което бях забола на дъската за квартални обяви.

Купих чорапогащник и на излизане видях, че жената все още стърчи пред фотокопието.

— Виждали ли сте го някъде? — попитах.

— Вие Стефани Плъм ли сте?

— Да.

— Стори ми се, че ви познах. Виждала съм ви на снимка. Публикуваха я, когато вдигнахте във въздуха погребалното бюро.

— Познавате ли Фред?

— Разбира се, че го познавам. С Фред и Мейбъл членуваме в един и същи клуб на възрастни хора. Не знаех, че е изчезнал.

— Кога го видяхте за последен път?

— Точно това се опитвах да си спомня. Седях ей тук, на пейката пред „Гранд Юниън“, и чаках да дойде племенникът ми да ме прибере. Вече не шофирам. Видях Фред да излиза от ателието за химическо чистене.