Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Задръж за малко — казах. — Трябва да повърна. Божичко, май наистина съм изгубила форма!

Май не трябваше да изяждам сандвича с шунка и кекса.

— Няма да повърнеш. Продължавай — каза Рейнджъра. — Още половин километър.

Затътрих се зад него.

— Божичко, наистина съм изгубила форма. Май едно тичане веднъж на три месеца наистина не помага за поддържане на оптимална форма.

— Само още две минути — каза Рейнджъра. — Ще се справиш.

— Казвам ти, наистина ще повърна.

— Няма да повърнеш. Остава само минута.

Потта бе започнала да се стича в очите ми. Поисках да я забърша, но не намерих сили да вдигна ръка толкова високо.

— Свършихме ли?

— Да. Два километра. Знаех, че ще се справиш.

Не ми бяха останали сили да говоря, така че просто кимнах.

Рейнджъра продължаваше да тича на място.

— Не ми се спира. Готова ли си?

Присвих се и повърнах.

— Това няма да те спаси — каза Рейнджъра.

Показах му среден пръст.

— Майната му — каза Рейнджъра, след като огледа повърнатото. — Това розовото какво е?

— Сандвич с шунка.

— Със същия успех можеш да си теглиш куршум в главата.

— Обичам шунка.

Той се премести на няколко метра пред мен.

— Хайде! Остава още километър и половина.

— Току-що повърнах!

— И какво от това?

— Не мога да тичам повече.

— Без болка нищо не се печели, маце.

— Не обичам болката — казах. — Прибирам се. Ходом.

Той затича напред.

— На връщане ще те настигна.

А защо пък да не възприемам нещата откъм хубавата им страна? Поне нямаше да се тревожа от мисълта, че закуската ще се залепи направо върху бедрата ми. А и повръщането е толкова привлекателно в сексуално отношение, че в близко бъдеще нямаше да имам причини да се тревожа, че Рейнджъра може да ме пожелае.

Намирах се на една пряка от булевард „Хамилтън“, в квартал от малки еднофамилни къщи. Движението по „Хамилтън“ се оживяваше, но там, където се намирах, основната човешка дейност се развиваше в кухните. Лампите бяха запалени и хората приготвяха кафе и закуски. Бе съботен ден, но Трентън не спеше. Трябваше да се закарат децата на футбол, да се дадат дрехи на химическо чистене, да се измият колите. А и не след дълго щеше да отвори пазарът, на който фермерите щяха да продават пресни зеленчуци и яйца, домашна храна и луканки.

В мрачното небе слънцето едва се забелязваше, а от допира на вятъра със запотените ми дрехи ми стана студено. Намирах се на три преки от жилището си и започнах да планирам деня. Щях да обиколя района около търговския център и да разпитам хората, като им покажа снимката на Фред. Щях да се прибера у дома навреме, за да успея да се вмъкна в тясната черна рокля. През цялото време щеше да ми се наложи да следя Бънчи.

Чух стъпките на тичащ човек зад себе си. „Рейнджъра“ — помислих си. Реших да не му позволя да ме убеди да се прибера у дома тичешком.

— Здравей, Стефани — каза човекът.

Краката ми омекнаха. Беше Рамирес. Беше по анцуг и спортни обувки, но не бе изпотен. Нито пък дишаше тежко. Усмихваше се и подскачаше около мен, като нанасяше боксови удари във въздуха и тичаше на място.

— Какво искаш? — попитах го.

— Шампиона иска да е твой приятел. Шампиона може да ти покаже много неща. Шампиона може да те отведе на места, където никога не си била.

Хем ми се искаше Рейнджъра да се появи и да ме спаси, хем ми се щеше въобще да не види Рамирес. Предполагах, че Рейнджъра щеше да реши моя проблем чрез смърт. Напълно бе възможно Рейнджъра редовно да убива хора. Само лоши хора, разбира се, така че можех ли да го упреквам за това? Независимо от всичко, не ми се искаше да убива никого заради мен. Дори и Рамирес. Иначе, ако Рамирес умреше по време на сън или го прегазеше камион, това нямаше да ме разтревожи.

— Никъде няма да ходя с теб — казах. — И ако продължаваш да ми досаждаш, ще взема мерки да се сложи край на тази работа.

— Съдбата ти е да дойдеш при Шампиона — каза Рамирес. — Не можеш да избягаш от нея. Приятелката ти Лула дойде при мен. Попитай я дали не й беше приятно, Стефани. Попитай я как се е чувствувала в компанията на Шампиона.

Пред очите ми се мерна образът на Лула, лежаща полугола и окървавена на моята пожарна площадка. Слава Богу, че вече бях повърнала, инак щях да го направя сега.

Тръгнах към къщи. С ненормален не се спори. Той продължи да подскача около мен още около половин пряка, след това тихо се засмя, сбогува се и се понесе тичешком към булевард „Хамилтън“.

Рейнджъра ме настигна едва при паркинга. Кожата му бе запотена и дишаше тежко. Бе тичал бързо и си личеше, че това му е доставило удоволствие.