Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Това навярно е станало в петък.

— И аз така мисля. Точно така, в петък.

— Какво направи Фред, когато излезе от ателието?

— Отиде при колата си с дрехите. Останах с чувството, че ги сложи много внимателно на задната седалка, макар че от такова разстояние е трудно да се наблюдава.

— После какво стана?

— До Фред спря кола, от нея слезе човек и известно време разговаряха с Фред. После Фред се качи в колата с човека и тя потегли. Сигурна съм, че тогава видях Фред за последен път. Не съм съвсем сигурна обаче за деня. Ще трябва да питам племенника си.

Майната му.

— Познавахте ли човека, с когото разговаря Фред.

— Не. Останах обаче с чувството, че е негов добър познат. Разговаряха приятелски.

— Как изглеждаше?

— Божичко. Не мога да се сетя. Просто човек. Обикновен човек.

— Бял ли беше?

— Да. И висок колкото Фред. Беше с костюм.

— Какъв е цветът на косата му? Дълга ли беше, или късо подстригана?

— Не се постарах да го запомня. Просто убивах времето, докато дойде Карл. Предполагам, че косата му е била къса и може би кестенява. Не си спомням, обаче ако имаше необичайна коса, щеше да ми направи впечатление.

— Бихте ли го разпознали, ако го видите отново? Например на снимка?

— Не съм сигурна. Беше доста далеч, нали ме разбирате, та не успях да разгледам лицето му.

— А колата? Помните ли какъв цвят беше?

Жената замълча за малко с погледа на човек, опитващ се да открие мисловен образ на колата.

— Не обърнах внимание. Спомням си само, че не беше бус или джип. Беше си обикновен автомобил.

— Останахте ли с чувството, че се карат?

— Не. Просто разговаряха. След това човекът заобиколи колата и седна зад кормилото. Фред седна до него, на предната седалка. После колата потегли.

Дадох й визитната си картичка и си записах името, адреса и телефонния й номер. Жената каза, че няма нищо против да й задам още въпроси. И че ще ми се обади, ако види Фред.

Бях така развълнувана, че не забелязах застаналата на пет сантиметра от мен Лула.

— Леле! — извиках, когато се блъснах в нея.

— Не се стряскай де — каза Лула.

— Откри ли нещо? — попитах я.

— Нищо. Тук живеят само тъпаци. Никой нищо не знае.

— С хората от квартала и аз не извадих късмет. Пред супера обаче попаднах на жена, която е видяла как Фред се качва в колата на друг човек.

— Майтапиш ли се?

— Кълна ти се, че ти казвам самата истина. Името на жената е Айрин Тъли.

— И кой е този човек? И къде е сега дъртият Фред? — попита Лула.

Не знаех отговорите на тези въпроси. Ентусиазмът ми малко спадна, когато се сетих, че не съм научила нещо особено. Разполагах с още едно парче от пъзъла, обаче все още не знаех къде е Фред.

Докато вървяхме към файърбърда на Лула, бях потънала в размисли. Погледнах колата и ми се стори някак странна. Сетих се какво се е случило с нея точно в момента, когато Лула започна да пищи.

— Детенцето ми! — завайка се Лула. — Чедото ми! Файърбърдът бе вдигнат на трупчета. Някой бе откраднал четирите колела.

— Същото като с Фред — каза Лула. — Божичко, в Бермудския триъгълник ли се намираме?

Надникнахме през прозореца. Покупките на Лула бяха оставени на предната седалка, а на задната се мъдреха две колела. Лула отвори багажника и откри там другите две.

— Какво става тук, по дяволите? — възкликна тя.

До нас спря стар кафяв додж. Бънчи.

Кой можеше да отваря врати без помощта на ключове? Кой имаше да си го връща на Лула? Кой се бе завърнал на местопрестъплението?

— Не е зле — казах на Бънчи. — Наистина, чувството ти за хумор е малко садистично, но не е зле.

Той се усмихна и погледна колата.

— Какво става, дами? Да не би да имате някакъв проблем?

— Някой е свалил колелата на файърбърда ми — каза Лула с тона на откривател. — Имаш ли представа кой е могъл да направи тази идиотщина?

— Да не би да са хулигани?

— Хулигани, друг път.

— Е, налага ми се да ви оставя — каза Бънчи, ухилен до уши. — До скоро виждане.

Лула извади от чантата си малко оръдие, насочи го към Бънчи и викна:

— Мамицата ти ще разплача, осрана маймуно!

Усмивката от лицето на Бънчи изчезна за нула време и гумите на колата му изскърцаха, когато се измъкна като светкавица от паркинга.

— Слава Богу, че членувам в автоклуб — каза Лула.

Час по-късно бях отново в буика си. Не разполагах с много време, обаче реших да се отбия до Мейбъл.

Насмалко щях да задмина къщата й, понеже понтиака комби модел 1987 година го нямаше пред тротоара. На неговото място бе паркиран чисто нов сребристосив „Нисан Сентра“.