Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Добре ли си? — попита. — Страшно си бледа. Помислих си, че досега ще си се съвзела.

— Май си прав за шунката — отвърнах.

— Искаш ли утре пак да потичаме?

— Изглежда, не ставам за спортистка.

— Още ли търсиш работа?

Мислено стиснах палци. Много ми трябваха пари, обаче работата, която ми предлагаше Рейнджъра, при мен не даваше особени резултати. Все пак попитах:

— Този път какво имаш предвид?

Рейнджъра отключи колата си и извади голям жълт плик.

— Един НПС, за когото е платена голяма гаранция, се мотае из Трентън. Един от хората ми наблюдава къщата на приятелката му, а друг — неговия собствен апартамент. Майката на човека живее в Бърг. Не ми се вижда разумно да поставя денонощни наблюдатели пред жилището й, обаче ти познаваш много хора в квартала и току-виж си намерила някой, който да даде информация. — Подаде ми плика. — Казва се Алфонс Рузик.

Познавах семейство Рузик. Живееха в другия край на квартала, на две врати от фурната на Кармайн, точно срещу католическото училище. В същия блок живееше Санди Полан, моя съученичка. Бе се омъжила за Робърт Скарфо и сега навярно се казваше Санди Скарфо, но продължавах да я възприемам като Санди Полан. Имаше три деца, последното от които приличаше повече на съседа й, отколкото на Робърт Скарфо. Отворих плика. Съдържаше снимка на Алфонс Рузик, разрешение за задържането му, бланка на договор за възнаграждение и биографични данни.

— Добре — казах. — Дано да намеря някой, който да се съгласи да обади Алфонс.

Отворих стъклената входна врата, влязох във фоайето и набързо се огледах, за да се уверя, че Рамирес не ме дебне някъде. Качих се по стълбището и се почувствах спокойна едва когато стигнах своята площадка. Откъм вратата на госпожа Каруът се разнасяше уханието на бекон. В апартамента на господин Волески трещеше телевизорът. Нормално утро. Делово утро. Само дето междувременно бях повръщала и един психопат ме бе изплашил до смърт.

Отключих вратата и заварих Бънчи. Беше се излегнал на дивана и четеше вестник.

— Трябва да престанеш да нахълтваш в апартамента ми. Невъзпитано е — казах.

— Нямаше да се чувствувам удобно, ако бях останал да те чакам на стълбищната площадка. И за теб не би било хубаво около дома ти да се въртят мъже. Хората могат да си помислят какво ли не.

— Ами тогава да се беше въртял около колата си на паркинга.

— Там е студено.

На вратата се почука. Надникнах през шпионката и видях господин Волески, съседа от отсрещната врата.

— Пак ли си ми взела вестника? — попита той.

Изтръгнах вестника от ръцете на Бънчи и го върнах на господин Волески.

— Хайде — казах на Бънчи. — Да те няма и довиждане.

— А ти днес какво ще правиш? Кажи ми го просто за сведение.

— Ще се отбия в офиса, а след това ще пообиколя района около „Гранд Юниън“.

— В офиса, казваш? Може и аз да се отбия. Да не забравя: кажи на Лула, че ще ми плати, задето завчера те изтървах заради нея.

— Извади късмет, че ти се размина без електрошок.

Той остана седнал на дивана, с ръце в джобовете.

— Би ли ми казала какво знаеш за фотокопията на масата ти?

Дявол да го вземе, бях забравила да ги прибера.

— Нищо особено.

— Нищо особено? Та това са части от човешко тяло в чувал за боклук.

— Това интересно ли ти е?

— Не знам чие е тялото, ако това те интересува — каза Бънчи и отиде до масата. — Двадесет и четири пози. Изщракана е цялата ролка. На две от тях чувалът е завързан. Това ме накара да се позамисля. Отгоре на всичко снимките са съвсем скорошни.

— Това как го разбра?

— От вестниците, които са напъхани в чувала заедно с частите от тялото. Използвах лупата ти. Виждаш ли ей този, цветния? Бас държа, че това е рекламното приложение на „Кмарт“ за „Мегачудовището“. Познах го, защото момчето ми ме помъкна към търговския център веднага след като видя рекламата.

— Ти и дете ли имаш?

— Това трябва ли да те изненадва? Живее с бившата ми жена.

— Тази реклама кога излезе?

— Обадих се по телефона и проверих. Миналия четвъртък. В деня преди изчезването на Фред.

— Откъде имаш тези снимки? — попита Бънчи.

— Намерих ги в бюрото на Фред.

Бънчи поклати глава.

— Фред май се е напъхал в някакви много големи лайна.

След като Бънчи излезе, взех душ, а сетне облякох джинси и черен пуловер. Напъхах го в джинсите и сложих колан. После пъхнах снимката на Фред в чантата си и отново се заех с лъжедетективска работа.

Първо се отбих в офиса, за да прибера парите, които ми се полагаха за Бригс.