Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Което е по-лошо, можеше да започна да мисля за Морели. Да реша, че съм идиотка, задето не го поканих да прекара нощта при мен. Можеше да бъде още по-зле — да започна да мисля за Рейнджъра. Това пък въобще не ми трябваше!

Едва тогава се сетих защо не бях поканила Морели в апартамента си. Бригс. Затворих очи и замечтах всичко да е само кошмар.

Тряс, тряс, тряс! Вратата.

— Хей! — изкрещя Бригс. — Ти си останала без кафе! Как ще работя без кафе? Знаеш ли колко е часът, Спяща красавице? Ти по цял ден ли спиш? Нищо чудно да е така, щом в тази дупка няма никаква храна.

Станах, облякох се и влязох в хола.

— Слушай, дребосък, ти какво си въобразяваш? За какъв се мислиш?

— Мисля се за тоя, дето тъй ще те осъди, че ще ти се запали задникът. За такъв се мисля.

— Само изчакай да се науча да те мразя сериозно.

— И ми го казваш тъкмо в момента, когато си помислих, че сме сродни души?

Погледнах го с колкото се може повече ненавист, закопчах си шлифера и грабнах чантата.

— Как го предпочиташ?

— Черно. И да е много.

Отидох на бегом при буика и запраших към Джовикини. Магазинът, с фасада от червени тухли, се намираше между други два магазина. И двата бяха едноетажни. Магазинът на Джовикини бе на два етажа, обаче вторият много-много не се използваше. Там имаше само складови помещения и офис. Отидох с колата до края на сградата и завих по алеята, водеща към задната й част. И тя бе от червени тухли, досущ като фасадата. Задната врата гледаше към малък двор. В края му имаше неасфалтиран паркинг за товарни камиони. Отсреща бе разположена фирма за търговия с недвижимо имущество. Задната й стена бе от цимент, боядисан в бежово. Пред нея имаше малък асфалтиран паркинг.

Да кажем, че скъперникът Фред бе решил да използва тъмната нощ, за да стовари окапалите листа при боклука на Джовикини. Трябва да паркира колата и да загаси светлините. Не иска да го хванат. Оставя боклука и чува, че идва кола. Какво трябва да направи? Да се скрие. Значи, крие се, и може би вижда как някой оставя чувал с боклук в задния двор на фирмата за търговия с недвижимо имущество.

Не знаех обаче какво да мисля за това, което се бе случило после. Щеше да ми се наложи да поразсъждавам повечко по този въпрос.

Следващата ми спирка бе магазин „7-11“, откъдето се завърнах у дома с голямо кафе за мен, с кафе размер „Голяма глътка“ за Бригс и с кутия шоколадени бисквити. За да изтърпя Бригс, щяха да са ми необходими шоколадени бисквити.

Свалих мокрия си шлифер и седнах на масата в столовата с кафе, бисквити и стенографски бележник, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че на малката масичка пише на компютър чужд човек. Записах си всички неща, които знаех за изчезването на Фред. Вече нямах съмнения, че снимките са много важни. Когато не остана нищо друго за писане върху бележника, се заключих в спалнята си и погледах анимационни филми по телевизора. Стана време за обяд. Не ми се ядяха остатъците от агнешкото, така че изядох останалите шоколадени бисквити.

— Божичко, ти винаги ли така се храниш? — попита Бригс. — Нищо ли не си чувала за основните групи храни? Никак не се учудвам, че ти се налага да носиш такива „романтични“ дрехи.

Прибрах се в стаята и си подремнах. От дрямката ме извади звънящият телефон.

— Исках само да се уверя, че не си забравила, че довечера трябва да ме отведеш на поклонението на Липински — каза баба.

Сега пък и Липински. Ужас! Да излезеш на дъжда, за да отидеш да зяпаш някакъв мъртвец. Това съвсем не бе сред нещата, които най-много обичах.

— А не може ли да те закара Хариет Шнабле?

— На Хариет колата й е в сервиза.

— А Ефи Рийдър?

— Ефи умря.

— Прощавай, не знаех.

— Почти всичките ми познати измряха — каза баба. — Кекави хора.

— Добре. Ще те закарам.

— Благодаря. Да не забравя, майка ти те очаква за вечеря.

Бригс се изправи още преди да стигна до вратата и попита:

— Къде си тръгнала?

— Излизам. Къде отиваш?

— У родителите си.

— Бас държа, че отиваш на вечеря. Страхотно мило от твоя страна, няма що. Ще ме оставиш тук гладен, докато си хапваш у родителите си.

— В хладилника има студено агнешко.

— Изядох го още на обяд. Почакай, идвам с теб.

— Не! Няма да дойдеш с мен!

— Защо? Да не би да се срамуваш от мен?

— Да.

— Я виж ти… Кой е този дребосък? — попита баба, когато влязохме.

— Това е Ранди. Мой… приятел.

— Голяма работа си — каза му баба. — Досега не бях виждала джудже отблизо.

— Не се казва „джудже“, а „малък човек“ — поправи я Бригс. — Аз пък не бях виждал толкова дърта жена като теб отблизо.