Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Какво си готова да направиш, за да се сдобиеш с нова кола?

— Какво имаш предвид?

Отново се разнесе тих смях.

— Би ли трябвало да е морално издържано?

— За каква кола става дума?

— Мощна. Сексапилна.

Останах с опасението, че тези думи могат да характеризират и работата, която трябва да се свърши.

Започна отново да ръми. Той вдигна качулката на якето ми и натика косата ми в нея. Пръстът му се плъзна по слепоочието ми, погледите ни се срещнаха и за кратък и ужасяващ миг допуснах, че може да ме целуне. Мигът отмина и Рейнджъра се отдръпна и каза:

— Когато се решиш, обади ми се.

— Да се реша за какво?

Той се усмихна.

— За колата.

— Окей.

Уф! Качих се в буика и се понесох с рев в мъглата. Спрях на един светофар и започнах да блъскам с глава кормилото, докато светне зелената светлина. Глупачка, глупачка и пак глупачка! Защо ми трябваше да казвам „окей“? Що за тъп отговор! Ударих с глава за последен път кормилото и светофарът засия в зелено.

Когато влязох във фризьорския салон, баба тъкмо я пръскаха със спрей за коса. Косата й бе стоманеносива и тя винаги я подстригваше късо и я увиваше на къдрици, наредени една до друга върху розовия й череп.

— Почти приключих — каза тя. — Взе ли снимките?

— Още не.

Баба плати, навлече палтото си и внимателно нагласи на главата си найлонова шапчица.

— Голямо гледане падна снощи — каза, докато стъпваше предпазливо на мокрия тротоар. — Беше много вълнуващо. Ти не успя да видиш как Маргарет Бъргър насмалко не получи удар заради покойника в салон 3. Нали си спомняш, че Сол, мъжът на Маргарет, умря от инфаркт миналата година? Тогава тя ми каза, че ударът се дължал на неприятности, които Сол си имал с телефонната компания. Каза ми, че нейните служители му вдигнали кръвното. Човекът, който го изтормозил, бил Джон Кърли, покойникът от салон 3. Маргарет каза, че дошла да се изплюе върху трупа му.

— Маргарет Бъргър да се изплюе върху някого? — Маргарет бе мила белокоса госпожа.

— Е, тя ми го каза, обаче не я видях да плюе. Може би дойдох твърде късно. А може и след като е видяла на какво е заприличал Джон Кърли, да се е отказала да го заплюва. Изглеждаше по-зле дори и от Липински.

— Как е умрял?

— Някой го прегазил и избягал. След като го видях, реших, че го е прегазил камион. Ужасна работа са тези компании. Маргарет ми каза, че Сол, досущ като Фред, не бил съгласен със сметката, а този умник, Джон Кърли, дори не пожелал да го изслуша.

Спрях пред ателието и взех снимките.

— Не са лоши — каза тя, докато прелистваше пачката.

Погледнах ги. Ужас.

— Според теб разбира ли се, че е умрял? — попита баба.

— Нали лежи в ковчег?

— И така да е. Според мен въпреки това си ги бива.

Мисля, че ще трябва да ги покажем на онази госпожа от „Гранд Юниън“. Току-виж успяла да го разпознае.

— Бабо, не можем да позвъним на вратата на една жена и да й показваме снимките на мъртвец.

Баба потърси нещо в голямата си черна кожена чанта и каза:

— Единственото друго нещо, което имам, е рекламната брошурка на Стива. На нея има снимка, ама не е съвсем ясна.

Взех брошурката и я разгледах. На нея имаше фотография на Липински със съпругата му. Под нея бе отпечатан двадесет и третият псалм. На снимката Липински бе прегърнал стройна жена с къса кестенява коса. Бе от моменталните снимки, които се правят в летни дни. И двамата се усмихваха.

— Странно ми е, че са използвали тази снимка — каза баба. — Случайно научих от хората, че жената на Липински миналата седмица го зарязала. Излязла и не се върнала. Не се яви и на поклонението. Никой не успял да я открие, за да й съобщи. Просто изчезнала. Съвсем като Фред. Само дето чух, че изчезнала умишлено. Взела си куфарите и казала, че ще иска развод. Това не е ли срамота?

Знам, че има милиарди стройни жени с къса кестенява коса. Мислите ми обаче скочиха надалеч, към отрязаната глава с къса кестенява коса. Лари Липински бе вторият служител на „Ар Джи Си“, умрял от насилствена смърт за една седмица. Макар и връзката да изглеждаше много далечна, Фред бе имал контакт с Липински. Жената на Липински бе изчезнала. Имаше възможност, макар и далечна, тялото в чувала да е нейното.

— Добре — казах. — Хайде да покажем снимките на Айрин Тъли.

Защо пък не? И да се уплашеше, подобни неща ми се случваха почти всеки ден. Отворих чантата и погледнах адреса. Апартамент 117, „Бруксайд Гардънс“. „Бруксайд Гардънс“ бе жилищен комплекс, разположен на по-малко от половин километър от търговския център.